– Нашият свят не е същият като вашия... – поде Габ.
– Няма изход от този цикъл, Даниел – продължи Кам. – Тя не може да го прекъсне, нито ти. Избери Рая, избери Ада – всъщност не ме е грижа, и теб също. Няма да има никакво значение...
– Достатъчно. – Гласът на Габ беше накъсан. – Ще има значение. Ако Даниел се прибере там, където му е мястото, тогава Лусинда... тогава Лусинда...
Но не можеше да продължи. Богохулство беше да изрича тези думи и Габ нямаше да го направи. Тя падна на колене в снега.
Зад скалата Даниел гледаше как по–ранното му превъплъщение протегна ръка на Габ и я повдигна от земята. Гледаше как сцената се разиграва пред очите му сега, точно както си спомняше.
Взря се в душата й и видя колко ярко пламтеше тя. Хвърли поглед назад и видя останалите – Кам и Роланд, Ариана и Анабел, дори Моли – и си помисли от колко време влачеше всички тях през своята епична трагедия.
И за какво?
Лусинда. И изборът, който те двамата бяха направили отдавна – и отново, и отново: да поставят любовта си над всичко друго.
Онази нощ на фиордите нейната душа се намираше между две прераждания, току–що отделила се от последното й тяло. Ами ако спреше да я търси? Даниел беше уморен до мозъка на костите си. Не знаеше дали вече има сили за това.
Наблюдавайки по–ранната си борба, усещайки скорошното настъпване на пълен срив, Даниел си спомни какво трябваше да направи. Беше опасно. Забранено. Но беше абсолютно необходимо. Сега поне разбра защо бъдещото му превъплъщение се беше възползвало от онази отдавнашна нощ – за да получи от нея сила, да запази чистотата си. Той беше обзет от слабост в този ключов момент в миналото си. А бъдещият Даниел не можеше да позволи тази слабост да се увеличи в течение на историята, не можеше да допусне тя да провали неговите шансове и тези на Лусинда.
Ето защо повтори онова, което му се беше случило преди деветстотин години. Тази вечер щеше да компенсира станалото, като се присъедини към... не, като изпревари миналото си.
Спояване.
Това беше единственият начин.
Изопна плещи назад и освободи треперещите си криле в тъмнината. Почувства ги как улавят вятъра в гърба му. Светлина, ярка като тази на зората, оцвети небето на сто фута над него. Беше достатъчно ярка, за да ослепи простосмъртен, достатъчно ярка да привлече вниманието на седем препиращи се ангела.
Суматоха от другата страна на каменния блок. Викове и ахкане, и пърхане на приближаващи се криле.
Даниел се оттласна от земята, като литна бързо и силно, така че се издигна и започна да се рее над скалния блок точно когато Кам се показа иззад него. Разминаха се само на един замах от криле, но Даниел продължи да се движи: връхлетя върху миналото си превъплъщение толкова бързо, колкото можеше да го носи любовта му към Лус.
Миналото му превъплъщение се дръпна назад и протегна ръце напред, отблъсквайки го.
Всички ангели познаваха рисковете от „спояването“. Веднъж свързани, беше почти невъзможно да се освободиш от миналото си превъплъщение, да разделиш два живота, които са били споени заедно. Но Даниел знаеше, че се беше „споявал“ с по–ранни свои превъплъщения в миналото и бе оцелявал. Затова трябваше да го направи.
Правеше го, за да помогне на Лус.
Притисна крилете си едно към друго и се спусна надолу към миналото си превъплъщение, като удряше толкова силно, че би трябвало да бъде смазан – ако не беше изцяло вглъбен. Потръпна, миналото му превъплъщение също потръпна и Даниел затвори плътно очи и стисна зъби, за да удържи на странното, остро гадене, което нахлу в тялото му. Имаше чувството, че се търкаля надолу по хълм: безмилостно и неспирно. Нямаше обратен път нагоре, докато не паднеше на дъното.
После, съвсем внезапно, всичко спря.
Даниел отвори очи и чу само дишането си. Чувстваше се уморен, но нащрек. Останалите се взираха в него. Не можеше да е сигурен дали имаха представа какво се беше случило току–що. Всички сякаш се страхуваха да се приближат до него, дори да говорят с него.
Той разпери криле и се завъртя в пълен кръг, като наклони глава към небето.
– Избирам любовта си към Лусинда – провикна се към Небето и Земята, към ангелите навсякъде около него и онези, които не бяха там. Към душата на единствената си истинска любов, където и да беше тя. – Сега потвърждавам своя избор: избирам Лусинда над всичко. И ще я избирам до края.
Жертвоприношението
Чичен Итца, Мезоамерика,
5 Уайеб (приблизително 20 декември) 555 г. сл. Хр.
Вестителят изхвърли рязко Лус насред задушната жега на летен ден. Теренът под краката й беше сух, само напукана пръст и стръкове жълто–кафява, изсъхнала трева. Небето беше пусто и синьо, без нито едно облаче, което да обещава дъжд. Дори вятърът сякаш бе жаден.