Стоеше в средата на равно поле, което граничеше от три страни със странна, висока стена. От това разстояние стената приличаше малко на мозайка, направена от огромни мъниста. Бяха с неправилна форма, не точно сферични, варирайки по цвят от слонова кост до светлокафяво. Тук–там между мънистата имаше малки пролуки, през които влизаше светлина от другата страна.
Освен половин дузина лешояди, които грачеха, докато кръжаха апатично, наоколо нямаше никой друг. Вятърът рошеше косата й с горещите си пориви и миришеше на... тя не можеше да разпознае точно мириса, но имаше металически, почти ръждив вкус.
Тежката рокля, която носеше още от бала във Версай, беше подгизнала от пот. Вонеше на дим, пепел и пот всеки път щом тя си поемеше дъх. Трябваше да я махне. Замъчи се да стигне до връзките и копчетата. Щеше да й е от полза още една ръка – пък дори мъничка и каменна.
Между другото, къде беше Бил? Вечно изчезваше. Понякога Лус изпитваше чувството, че гаргойлът си има собствени планове и че тя бе принудена да се тътри напред в съответствие с неговото разписание.
Тя се бореше с роклята, като късаше зелената дантела около яката и разкопчаваше пътьом телените копчета. За щастие наоколо нямаше никой, който да я види. Най–накрая тя се свлече на колене и бързо се освободи, изхлузвайки полите през главата си.
Когато седна назад, отпускайки се на пети в тънката си памучна долна риза, Лус изведнъж осъзна колко е изтощена. Откога не беше спала? Запрепъва се към сянката на стената с крака, шумолящи през сухата чуплива трева, като си мислеше, че може би може да полегне за малко и да затвори очи.
Толкова й се спеше, че клепачите й потрепнаха.
После се отвориха рязко. А по кожата й полазиха тръпки.
Глави.
Лус най–сетне осъзна от какво беше направена стената. Палисадите е цвят на кост – които отдалече изглеждаха почти невинно – представляваха застъпващи се редове от набучени на колове човешки глави.
Тя потисна писъка си. Внезапно разпозна миризмата, носеща се във вятъра – беше воня на разложение и пролята кръв, на гниеща плът.
По протежение на най–долния край на палисадите имаше избелели от слънцето, обветрени черепи, побелели и изчистени от шибащия вятър и от слънцето. Черепите отгоре изглеждаха по–нови. Тоест, все още беше очевидно, че са човешки глави – гъсти черни коси, почти непокътната кожа. Но видът на черепите в средата напомняше нещо средно между смъртни хора и чудовища: разнищената кожа се лющеше, оставяйки засъхнала кафява кръв върху костта. Лицата бяха изопнати от ужас или гняв.
Лус се отдалечи със залитане, като се надяваше на глътка въздух, която да не вони на разложение, но не я намираше.
– Не е чак толкова ужасно, колкото изглежда.
Тя рязко се извъртя кръгом, ужасена. Но беше само Бил.
– Къде си? Къде сме!
– Всъщност е голяма чест да набучат главата ти на кол по този начин – каза той, като отиде с резки крачки до втората най–ниска редица. Погледна една глава в очите. – Всички тези невинни агънца отиват право в Рая. Точно както искат вярващите.
– Защо ме остави тук с тези...
– О, хайде, стига. Няма да те ухапят. – Изгледа я косо. – Какво си направила с дрехите си?
Лус сви рамене:
– Горещо е.
Той въздъхна продължително, с престорено отегчение.
– Сега ме попитай къде съм бил. И този път не допускай осъдителна нотка в гласа си.
Устата и потрепна. Имаше нещо недовършено в периодичните изчезвания на Бил. Но сега той стоеше там, пъхнал малките си ноктести ръце зад гърба си и й се усмихваше невинно. Тя въздъхна:
– Къде беше?
– На пазар! – Бил весело протегна и двете си криле, показвайки светлокафява пола–саронг, която висеше от връхчето на едното му крило, и къса туника в тон с нея, висяща от другото. – И coup de grace!6 – възкликна той, като измъкна иззад гърба си тежка бяла огърлица. Кост.
Тя взе туниката и полата, но отказа огърлицата с махване на ръка. Беше се нагледала на кости.
– Не, благодаря.
– Искаш ли да се слееш с обстановката? Тогава трябва да носиш тези неща.
Преглъщайки отвращението си, тя я нахлузи през главата си. Полираните парчета кост бяха нанизани на влакнеста връв. Огърлицата беше дълга и тежка и – трябваше да признае Лус – донякъде красива.
– А мисля, че това – той й подаде боядисана метална халка – е за косата ти.