Тя бавно се обърна, опитвайки се да забележи проблясването на червената шапка в нощта.
Ето там.
Момичето тичаше надолу по склона към реката. Лус също затича.
Тичаха точно с едно и също темпо. Когато Лус се сниши при звука на експлозията, Лушка също се сниши – в странен отглас на движението на самата Лус. А когато стигнаха брега на реката и градът се показа пред погледа им, Лушка застина точно в същата скована поза като самата Лус.
На петдесетина метра пред Лус огледалният й образ зарида.
Толкова голяма част от Москва гореше. Толкова много домове биваха изравнявани със земята. Лус се опита да си даде сметка за останалите животи, които се унищожаваха из целия град тази вечер, но те й се струваха далечни и недостижими, като нещо, за което бе прочела в учебник по история.
Момичето отново се движеше. Тичаше толкова бързо, че Лус нямаше да може да го настигне, дори да искаше. Тичаха покрай огромни кратери, издълбани в калдъръмения път. Тичаха покрай горящи сгради, от които се разнасяше ужасното прашене, каквото издава огънят, когато се разпростира по нова цел. Тичаха покрай разбити, преобърнати военни камиони, от страните на които висяха почернели ръце.
После Лушка зави наляво надолу по една улица и Лус вече не я виждаше.
Адреналинът се задейства. Лус се устреми напред, краката й затичаха по–силно и по бързо по заснежената улица. Хората тичат така бързо само когато са отчаяни. Когато нещо по–голямо от тях ги подтиква да продължават.
Лушка можеше да тича само към едно нещо.
– Лушка...
Неговият глас.
Къде беше той? За миг Лус забрави миналото си превъплъщение, забрави руското момиче, чийто живот бе в опасност и можеше да свърши всеки момент, забрави, че този Даниел не беше нейният Даниел, но после...
Разбира се, че беше.
Той никога не умираше. Той винаги си беше там. Винаги й беше принадлежал и тя винаги беше негова. Всичко, което искаше, бе да намери ръцете му, да се зарови в тяхната прегръдка. Той щеше да знае какво трябва да прави тя, щеше да може да й помогне. Защо се беше съмнявала в него преди?
Тя затича: нещо я притегляше в посока на този глас. Но никъде не виждаше Даниел. Нито Лушка. На една пресечка от реката Лус спря рязко на един опустошен кръстопът.
Имаше чувството, че дъхът й е заседнал в замръзналите й дробове. Студена, пулсираща болка се промъкна дълбоко в ушите й, а от ледените иглички, които бодяха стъпалата й, й беше непоносимо да стои неподвижно.
Но в коя посока трябваше да тръгне?
Пред нея имаше обширен и пуст участък, пълен с отломки и отцепен от улицата със скеле и желязна ограда. Но дори в тъмнината, Лус можеше да определи, че това е по–отдавна съборена сграда, а не нещо, разрушено от бомба по време на въздушните нападения.
Не изглеждаше особено забележително – просто грозна, изоставена шахта. Не знаеше защо още стои пред нея. Защо беше спряла да тича след гласа на Даниел...
Докато се вкопчи в оградата, примигна и видя как се мярна нещо блестящо.
Църква. Величествена бяла църква, запълваща тази зейнала дупка. Огромен триптих от мраморни арки на предната фасада. Пет златни шпила, издигащи се високо в небето. А вътре: редове от излъскани с восък скамейки докъдето поглед стигаше. Олтар в горния край на бяло стълбище. А всички стени и сводести тавани – покрити с пищно украсени фрески. Ангели навсякъде.
Църквата „Христос Спасител“.
Откъде Лус знаеше това? Защо чувстваше с всяка фибра на съществото си, че на мястото на това опустошение някога бе имало внушителна бяла църква?
Защото се беше намирала там минути преди това. Видя отпечатъците от нечии други ръце в пепелта по метала: Лушка също беше спряла тук, беше се взряла в развалините на църквата и беше почувствала нещо.
Лус се вкопчи в парапета, примигна отново и видя себе си – или Лушка – като момиче.
Седеше вътре на една от скамейките, в бяла дантелена рокля. Звучеше музика от орган, докато хората влизаха вътре един по един преди началото на църковна служба. Красивият мъж от лявата й страна сигурно беше баща й, а жената до него – майка й. Там бяха бабата, която Лус беше срещнала току–що, и Кристина. И двете изглеждаха по–млади, по–добре нахранени. Лус си спомни как баба й каза, че и двамата й родители са мъртви. Но тук изглеждаха толкова живи. Изглежда познаваха всички, поздравяваха всяко семейство, което минеше покрай скамейката им. Лус изучаваше предишното си превъплъщение, което гледаше баща си, докато той се ръкуваше с привлекателен млад рус мъж. Младият мъж се надвеси над скамейката и й се усмихна. Имаше прекрасни виолетови очи.