– Откъде взе всичко това? – попита тя.
– Твое е. Искам да кажа, не е твое в сегашното ти превъплъщение като Лусинда Прайс, но е твое в по–мащабен космически смисъл. Принадлежи на онази, която си ти в този живот – Икс Куат.
– Икс коя?
– Икс Куат. Името ти в този живот е означавало „Малка Змия“. – Бил загледа как лицето й се промени. – Било е нежно обръщение в културата на майте. Така да се каже.
– По същия начин, както да забучат главата ти на кол е било чест?
Бил завъртя каменните си очи.
– Престани да бъдеш толкова етноцентрична. Това означава да смяташ, че твоята култура превъзхожда другите култури.
– Знам какво означава – каза тя, като наместваше металната лента в мръсната си коса. – Но не се държа, сякаш моята култура е по–висша. Просто не мисля, че ще е толкова страхотно да набучат главата ми на някой от онези колове. – Във въздуха се разнесе слабо туптене, като далечен барабанен бой.
– Точно такова нещо би казала Икс Куат! Винаги си била малко невъзприемчива.
– Какво искаш да кажеш?
– Виждаш ли, ти – Икс Куат – си родена през Уайеб – това са петте остатъчни дни в края на годината на майте, на които всички гледат много суеверно, защото не се вместват в календара. Нещо като двайсет и девети февруари през високосните години. Да си роден през Уайеб не е точно късмет. Затова никой не е бил шокиран, когато си останала стара мома.
– Стара мома ли? – попита Лус. – Мислех си, че никога не надживявам седемнайсет години... горе–долу.
– Седемнайсет години тук, в Чичен Итца, е преклонна възраст – каза Бил, като се носеше плавно от глава към глава, а крилете му издаваха жужащ звук, докато пърхаха. – Но е вярно, никога не си живяла повече от седемнайсет години, или някъде толкова. Загадка е защо в живота си като Лусинда Прайс си успяла да се задържиш така дълго.
– Даниел каза, че било, защото не съм кръстена. – Сега Лус беше сигурна, че чува барабани и че звукът им се приближаваше. – Но как може това да има значение? Искам да кажа, бас държа, че Икс – Ка... как беше там – е била кръстена...
Бил махна пренебрежително с ръка:
– Кръщение е просто дума за тайнство или небесен договор, в който над душата ти малко или повече са предявени права. Почти всяка религия има подобен ритуал. Християнството, юдейството, ислямът, дори религията на майте, която ще премине тържествено покрай нас – той кимна към звука на барабаните, който сега беше толкова силен, че Лус се запита дали не трябва да се скрият, – всички те имат някакво основно тайнство, в което човек изразява предаността си към своя бог.
– Значи аз съм жива в настоящия си живот в Тъндърболт, защото родителите ми не са ме кръстили?
– Не – каза Бил, – ти можеш да бъдеш убита в настоящия си живот в Тъндърболт, защото родителите ти не са те кръстили. Жива си в настоящия си живот, защото, ами... всъщност никой не знае защо.
Трябваше да е имало причина. Може би беше заради пролуката във времето, за която беше говорил Даниел в болницата в Милано. Но изглежда дори той не разбираше как Лус бе в състояние да пътува чрез Вестителите. С всеки живот, който посещаваше, Лус чувстваше как се приближава до наместването на парчетата от миналото си... но още не беше готова.
– Къде е селото? – попита тя. – Къде са хората? Къде е Даниел? – Барабанният бой стана толкова силен, че тя трябваше да повиши глас.
– О – каза Бил, – те са от другата страна на този цомпантлис.
– На кое?
– Тази стена от глави. Хайде, ела – трябва да видиш това!
През откритите пространства в редовете от черепи танцуваха проблясващи светлинки. Бил изтика Лус до ръба на стената от черепи и й направи знак да погледне.
Отвъд стената покрай тях шестваше цяла цивилизация. Дълга редица от хора танцуваха и отмерваха ритъма с крака на фона на широк отъпкан земен път, който се виеше през костницата. Имаха копринени черни коси и кожа с цвят на кестени. Варираха на възраст – от тригодишни до толкова възрастни, че дори догадките бяха безполезни. Всички до един бяха енергични, красиви и странни. Облеклото им беше оскъдно – избелели от слънцето и раздърпани от вятъра животински кожи, които едва покриваха плътта им, излагайки на показ татуировки и боядисани лица. Това беше изключително забележителен боди–арт – сложни, колоритни изображения на птици е ярко оперение, слънца и геометрични фигури, разпрострени по гърбовете, ръцете и гърдите им.
В далечината имаше сгради – спретнато подредени конструкции от избледнял камък и скупчени като грозд по–малки постройки с плоски сламени покриви. Зад тях имаше джунгла, но листата на нейните дървета изглеждаха спаружени, сухи и чупливи.