Тълпата премина с резки крачки покрай тях, сляпа за Лус, увлечена в лудостта на танца си.
– Хайде! – каза Бил и я блъсна в потока от хора.
– Какво? – извика тя. – Да вляза там вътре? С тях?
– Ще бъде забавно! – изкиска се Бил, като литна напред. – Знаеш да танцуваш, нали?
Отначало предпазливо, тя и малкият гаргойл се включиха в шествието, докато то минаваше през нещо, което приличаше на пазарен площад – дълга, тясна ивица земя, задръстена от дървени сандъци и купи, пълни със стоки за продан: покрито с трапчинки авокадо, наситено червени царевици, сушени билки, завързани с връв, и много други неща, които Лус не разпозна. Тя обръщаше глава ту насам, ту натам, за да види възможно най–много неща, докато минаваше, но нямаше как да спре. Напорът на тълпата я блъскаше неумолимо напред.
Майте следваха пътя, докато той се виеше надолу в широка, плитка равнина. Гръмкият шум от танца им заглъхна и те се събраха тихо, като шепнеха помежду си. Наброяваха стотици. При повторния натиск от ноктите на Бил върху раменете й Лус се смъкна на колене като останалите и проследи взора на тълпата нагоре.
Зад пазарния площад една сграда се издигаше по–високо от всички останали: стъпаловидна пирамида от ослепително бял камък. В средата на всяка от двете страни, които Лус виждаше, се издигаше стръмно стълбище, което свършваше при едноетажна конструкция, боядисана в синьо и червено. По тялото на Лус пробяга тръпка, която се дължеше отчасти на разпознаване, и отчасти – на необясним страх.
Беше виждала тази пирамида преди. На снимките в книгите по история храмът от времето на майте бе в руини. Но сега далеч не беше срутен. Беше великолепен.
Четирима мъже, които държаха изработени от дърво и опъната животинска кожа барабани, стояха в редица на издатината около върха на пирамидата. Загорелите им лица бяха боядисани в червено, жълто и синьо, за да изглеждат като маски. Барабаните им биеха в съзвучие, по–бързо и по–бързо, докато някой се показа от входа.
Мъжът беше по–висок от барабанчиците; под извисяващата се диадема с червени и бели пера цялото му лице беше изрисувано с образуващи лабиринт тюркоазни шарки. Вратът, китките, глезените и меките части на ушите му бяха окичени със същите бижута от кости като онова, което Бил даде на Лус да сложи. Носеше нещо–дълга пръчка, украсена с боядисани пера и лъскави бели късчета. В единия край проблясваше нещо сребристо.
Когато мъжът застана с лице към хората, тълпата замлъкна, почти като с магия.
– Кой е този човек? – прошепна Лус на Бил. – Какво прави?
– Това е водачът на племето, Зотц. Доста изнемощял, нали? Времената са тежки, когато народът ти не е виждал дъжд от триста шейсет и четири дни. Не че разчитат на онзи каменен календар там, или нещо такова. – Той посочи сива скална плоча, белязана със стотици линии от черни сажди.
Нито капка вода в продължение на почти цяла година? Лус почти можеше да почувства жаждата, излъчваща се от тълпата.
– Те умират – каза тя.
– Надяват се, че не. Ето тук на сцената се появяваш ти – каза Бил. – Ти и още няколко нещастни клетници. Също и Даниел – той има маловажна роля. Чаат е вече много гладен, така че наистина всички трябва да се впрегнат на работа.
– Чаат ли?
– Богът на дъжда. Майте хранят абсурдната вяра, че любимата храна на един разгневен бог е кръвта. Сещаш ли се накъде бия с това?
– Човешки жертвоприношения – каза Лус бавно.
– Аха. Това е началото на един дълъг ден, изпълнен с такива. Още черепи за добавяне към редиците. Не е ли вълнуващо?
– Къде е Лусинда? Искам да кажа, Икс Куат?
Бил посочи към храма:
– Заключена е там вътре, заедно с останалите, които ще бъдат принесени в жертва, в очакване играта на топка да свърши.
– Играта на топка ли?
– Това се е запътила да гледа тази тълпа. Разбираш ли, племенният вожд обича да организира игра на топка преди голямо жертвоприношение. – Бил се изкашля и отметна криле назад. – Това би било нещо средно между баскетбол и футбол, ако всеки отбор нямаше само по двама играчи и топката не тежеше цял тон и на загубилите не им отсичаха главите и не поднасяха кръвта им на Чаат.
– Към игрището! – изрева Зотц от най–горното стъпало на храма. Думите от езика на майте имаха странно гърлено звучене и въпреки това бяха разбираеми за Лус. Запита се как ли се е почувствала от тях Икс Куат, заключена в стаята зад Зотц.
От тълпата изригна мощно ликуване. Майте вкупом се надигнаха и се впуснаха в бяг към нещо, което приличаше на просторен каменен амфитеатър в далечния край на равнината. Беше продълговат и нисък – игрище от кафява пръст, обградено от няколко реда каменни седалки.