– А – ето го нашето момче! – Бил посочи към предната част на тълпата, която се приближаваше към игрището.
Едно слабо, стройно, мускулесто момче тичаше, по–бързо от останалите, с гръб към Лус. Косата му беше тъмнокафява и лъскава, раменете – силно загорели и изрисувани с пресичащи се червено–черни ивици. Когато той обърна глава леко наляво, Лус зърна набързо профила му. Изобщо не приличаше на онзи Даниел, когото беше оставила в задния двор на родителите си. И все пак...
– Даниел! – възкликна Лус. – Изглежда...
– Различен и въпреки това съвсем същият? – попита Бил. – Да.
– Това, което разпознаваш, е душата му. Независимо как изглеждате външно двамата, винаги ще разпознавате взаимно душите си.
Досега на Лус не й беше хрумвало колко забележително беше, че разпознаваше Даниел във всеки живот. Душата й намираше неговата.
– Това е... прекрасно.
Бил почеса един струпей на ръката си с възлест нокът.
– Щом казваш.
– Ти каза, че Даниел е свързан по някакъв начин с жертвоприношението. Той е играч на топка, нали? – каза Лус, като изпружи врат към тълпата точно когато Даниел изчезна в амфитеатъра.
– Да – каза Бил. – Има прекрасна малка церемония – той повдигна каменна вежда, – в която победителите отвеждат жертвите към следващия им живот.
– Победителите убиват пленниците? – попита тихо Лус.
Гледаха как тълпата се изсипва в амфитеатъра. Отвътре прозвучаха барабанни удари. Играта щеше всеки момент да започне.
– Не ги убиват. Те не са обикновени убийци. Принасят ги в жертва. Първо отсичат главите. Главите отиват ей там. – Бил кимна през рамо към палисадата от глави. – Телата мятат в гадна – извинявай, свещена – пропаст с варовикови скали далече в джунглата. – Той изсумтя презрително. – Какво мисля аз ли? Не проумявам как това ще докара дъжд, но кой съм аз, че да съдя?
– Даниел ще спечели ли, или ще загуби? – попита Лус, знаейки отговора още преди думите да се откъснат от устните й.
– Ясно ми е защо мисълта Даниел да те обезглави може и да не ти звучи безумно романтично – каза Бил, – но всъщност, каква е разликата между това да те убие с огън и да те убие с меч?
– Даниел не би сторил това.
Бил започна да кръжи във въздуха пред нея.
– Не би ли?
От вътрешността на амфитеатъра се разнесе мощен рев. Лус почувства, че трябва да изтича на игрището, да отиде при Даниел и да го вземе в прегръдките си; да му каже онова, което не беше успяла, напускайки „Глобус“ твърде рано: че сега разбира всичко, което беше преживял, за да бъде с нея. Че неговите жертви я караха да бъде още по–отдадена на любовта им.
– Трябва да отида при него – каза тя.
Но съществуваше също и Икс Куат. Заключена в стая на върха на пирамидата, в очакване да бъде убита. Момиче, което може би съдържаше в себе си ценно късче информация, от което Лус се нуждаеше, за да развали проклятието.
Лус се олюля на място – с единия крак бе готова да се отправи към амфитеатъра, с другия – към пирамидата.
– Какво ще бъде? – подметна заядливо Бил. Усмивката му беше твърде широка.
Тя хукна да бяга, далече от Бил и към пирамидата.
– Добър избор! – провикна се той, като хвърчеше бързо наоколо, за да не изостава от нея.
Пирамидата се извисяваше над нея. Белосаният храм на върха – където Бил каза, че ще бъде Икс Куат – й се струваше далечен като звезда. Лус беше толкова жадна. Гърлото й до болка копнееше за вода; земята изгаряше ходилата й. Сякаш целият свят гореше.
– Това място е много свято – прошепна Бил в ухото й. – Този храм е построен върху предишен, който пък бил построен върху още по–стар храм, и така нататък, всичките – ориентирани така, че да бележат пролетното и есенното равноденствие. В тези два дни на залез–слънце, може да се види сянката на змия, която се плъзга нагоре по северните стъпала. Супер, а?
Лус само изпухтя и започна да се изкачва по стълбите.
– Майте били истински гении. До този момент на своята цивилизация те вече са предсказали края на света през 2012 година. – Той се изкашля театрално. – Но това тепърва ще се види. Времето ще покаже.
Когато Лус се приближи до върха, Бил отново се доближи до нея.
– Сега, слушай – каза той. – Този път, ако и когато предприемеш триизмерно сливане...
– Шшшт – каза Лус.
– Никой не може да ме чуе освен теб!
– Именно. Шшшт! – Тя направи още една стъпка нагоре по пирамидата, сега тихо, и застана на издатината на върха. Притисна тяло към горещия камък на стената на храма, на сантиметри от отворения вход. Вътре някой пееше.