Докато шумът на тълпата заглъхваше, Лус потрепери. По стълбите се чуха стъпки. Всеки момент Даниел щеше да влезе през онази врата.
Три сенки затъмниха входа. Зотц, водачът с диадемата от червени и бели пера, пристъпи в храма. Никое от момичетата не помръдна: всички до едно се взираха ужасено в дългото декоративно копие, което държеше. На върха му беше забучена човешка глава. Очите бяха отворени, премрежени от напрежение; от врата още капеше кръв.
Лус извърна очи и погледът й падна върху друг, много мускулест мъж, който влизаше в гробницата. Той носеше друго боядисано копие с друга глава, набучена на върха му. Поне очите на тази бяха затворени. Върху дебелите, мъртви устни бе изписана едва доловима усмивка.
– Загубилите – каза Бил, като се стрелна близо до всяка от главите, за да ги огледа. – Сега не се ли радваш, че отборът на Даниел победи? Главно благодарение на ей този тип. – Той силно тупна мускулестия мъж по рамото, макар че съотборникът на Даниел явно не почувства нищичко. После Бил отново излезе през вратата.
Когато Даниел най–сетне влезе в храма, беше обронил унило глава. Ръцете му бяха празни, а гърдите му бяха голи. Косата и кожата му бяха тъмни, а стойката му беше по–вдървена, отколкото Лус беше свикнала. Всичко – от начина, по който коремните му мускули се съединяваха с мускулите на гърдите му, до начина, по който държеше ръцете си безжизнено отпуснати отстрани край тялото – беше различно. Все още беше прекрасен, все още беше най–великолепното нещо, което Лус беше виждала някога, макар да не приличаше изобщо на момчето, с което Лус беше свикнала.
Но после той хвърли поглед нагоре и очите му засияха точно в същия нюанс на виолетовото, както винаги.
– О – промълви тя тихо, като се мяташе и бореше с въжетата, отчаяно копнееща да избяга от историята, с която бяха обвързани през този живот – черепите, сушата и жертвоприношението, – и да го задържи за цяла вечност.
Даниел леко поклати глава. Очите му пулсираха, взрени в нея, сияещи. Погледът му я успокояваше. Сякаш й казваше да не се тревожи.
Със свободната си ръка, Зотц направи знак на трите момичета да станат, после бързо кимна и всички се запътиха в колона по една през северната врата на храма: Ханхау – първа, със Зотц до себе си, Лус точно зад нея, и Гханан – най–отзад. Въжето между тях беше дълго точно колкото всяко момиче да държи двете си китки допрени до себе си. Даниел се появи и тръгна до нея, а другият победител вървеше редом с Гханан.
За един съвсем кратък миг, връхчетата на пръстите на Даниел докоснаха вързаните й китки. Икс Куат потръпна при докосването му.
Точно пред вратата на храма, четиримата барабанчици чакаха върху издатината. Подредиха се зад шествието и засвириха същите трескави ритми, които Лус беше чула най–напред при пристигането си в този живот, когато групата заслиза по стръмните стъпала на пирамидата. Лус се съсредоточи върху слизането, чувствайки се, сякаш се носи върху приливна вълна, а не избираше да поставя единия си крак пред другия, надолу по пирамидата, а после, в основата на стъпалата – по широката, прашна пътека, която водеше към смъртта й.
Барабаните бяха единственото, което чуваше, докато Даниел се наведе към нея и прошепна:
– Ще те спася.
Нещо дълбоко вътре в Икс Куат се извиси нагоре. Той я заговаряше за пръв път в този живот.
– Как? – прошепна тя в отговор, навеждайки се към него: до болка копнееше той да я освободи и да отлетят далече, далече.
– Не се тревожи. – Връхчетата на пръстите му отново намериха нейните, докосвайки ги съвсем леко. – Ще се погрижа за теб, обещавам.
Сълзи парнаха очите й. Земята още изгаряше ходилата й и тя още вървеше с резки крачки към мястото, където Икс Куат трябваше да умре, но за първи път, откакто пристигна в този живот, Лус не се страхуваше.
Пътеката водеше през редица от дървета и навлизаше в джунглата. Барабанчиците спряха. Напеви изпълниха ушите й – напевите на тълпата по–навътре в джунглата, при сеноте. Песен, с която Икс Куат беше израснала – молитва за дъжд. Другите две момичета пригласяха тихо, с треперещи гласове.
Лус си спомни думите, които й се бе сторило, че изрече Икс Куат, когато тя влезе в тялото й. Отведи ме, отлети с мен, беше извикала тя в главата й. Отлети с мен.
Изведнъж рязко спряха да вървят.
Дълбоко в изсушената от безводие джунгла, пътеката пред тях се разтвори. Огромен, напълнен с вода кратер във варовиковия камък се простираше на сто стъпки пред Лус. Около него бяха светналите, жадни и нетърпеливи очи на хората от народа на майте. Стотици. Бяха спрели да напяват. Моментът, който чакаха, беше настъпил.