Сеноте представляваше варовикова яма, обрасла с мъх, дълбока и напълнена с яркозелена вода. Икс Куат беше ходила там преди – беше виждала други дванайсет човешки жертвоприношения точно като това. Под тази неподвижна вода се намираха разлагащите се останки на сто други тела, сто души, които, предполагаше се, бяха отишли право в Рая, – само че – знаеше Лус – в този момент Икс Куат не беше сигурна, че вярва в нещо от това.
Семейството на Икс Куат стоеше близо до ръба на варовиковата яма. Майка й, баща й, двете й по–малки сестри, и двете – гушнали бебета в прегръдките си. Те вярваха – в ритуала, в жертвоприношението, което щеше да им отнеме дъщерята и да разбие сърцата им. Те я обичаха, но смятаха, че е родена без късмет. Смятаха, че за нея това е най–добрият начин да се избави.
Мъж с редки зъби, с дълги златни обеци, отведе Икс Куат и другите две момичета да застанат пред Зотц, който беше заел почетно място близо до ръба на варовиковата яма. Зотц се взря надолу в дълбоката вода. После затвори очи и подхвана нов напев. Събраното множество и барабанчиците се присъединиха.
Сега мъжът с редките зъби застана между Лус и Гханан и стовари брадвата си върху въжето, с което бяха вързани една за друга. Лус почувства рязко залитане напред и въжето беше разсечено. Китките й още бяха вързани, но сега беше свързана само с Ханхау от дясната си страна. Гханан беше сама; отведоха я напред точно пред Зотц.
Момичето се полюшваше напред–назад, напявайки полугласно. По тила й се стичаха струйки пот.
Когато Зотц подхвана думите на молитвата към бога на дъжда, Даниел се наведе към Лус:
– Не гледай.
Затова Лус прикова поглед върху Даниел, а той – върху нея. Навсякъде около сеноте тълпата дружно си пое дъх. Съотборникът на Даниел изсумтя и тежко стовари брадвата върху врата на момичето. Лус чу как острието преряза чисто плътта, а после – тихото тупване, с което главата на Гханан се приземи в пръстта.
Ревът на тълпата се надигна отново: благодарствени викове към Гханан, молитви за душата й в Рая, пламенни пожелания за дъжд.
Как можеха хората наистина да мислят, че убиването на едно невинно момиче ще реши проблемите им? Обикновено това беше моментът, в който се появяваше Бил. Но Лус не го виждаше никъде. Имаше навика да изчезва, когато се появеше Даниел.
Лус не искаше да вижда какво е станало с главата на Гханан. После чу силен, вибриращ плясък и разбра, че тялото на момичето беше стигнало до мястото на вечния си покой.
Приближи се мъжът с редките зъби. Този път разсече въжето, с което Икс Куат беше вързана за Ханхау. Лус потрепери, докато той я водеше с резки крачки към племенния водач. Камъните под краката й бяха остри. Надникна в сеноте над ръба на варовиковата скала. Помисли си, че може да повърне, но после Даниел застана до нея и тя се почувства по–добре. Той й кимна да погледне към Зотц.
Племенният вожд й се усмихна сияйно, разкривайки два топаза, инкрустирани в предните му зъби. Той подхвана монотонна молитва Чаат да я приеме и да донесе на племето много месеци благотворни дъждове.
Не, помисли си Лус. Всичко беше погрешно. Полети и ме отнеси оттук! – мислено извика тя на Даниел. Той се обърна към нея, сякаш я беше чул.
Мъжът с редките зъби почисти кръвта на Гханан от брадвата с парче животинска кожа. Церемониално връчи брадвата на Даниел, който се обърна да застане лице в лице с Лус. Даниел изглеждаше изтощен, сякаш тежестта на брадвата го теглеше надолу. Устните му бяха присвити и побелели, а виолетовият му поглед нито за миг не се отделяше от нейния.
Тълпата бе безмълвна, затаила дъх. Горещ вятър прошумоля в дърветата, когато брадвата блесна на слънцето. Лус чувстваше, че краят идва, но защо? Защо душата й я бе принудила да дойде тук? Какво прозрение за миналото си, или за проклятието, можеше да получи, като й отсекат главата?
После Даниел пусна брадвата на земята.
– Какво правиш? – попита Лус.
Даниел не отговори. Изопна плещи назад, извърна лице към небето, и разтвори широко ръце. Зотц пристъпи напред, за да се намеси, но когато докосна рамото на Даниел, изпищя и отскочи като опарен.
А после...
Белите криле на Даниел се развяха от раменете му. Когато се разпериха напълно от двете му страни, огромни и стряскащо ярки на фона на изсушения кафяв пейзаж, блъснаха двайсетима май и ги запратиха напред.
Около ямата отекнаха викове:
– Какъв е той?
– Момчето има криле!
– Той е бог! Чаат ни го изпраща!
Лус се мяташе срещу въжетата, които пристягаха китките и глезените й. Имаше нужда да избяга при Даниел. Опита се да се придвижи към него, докато...