Докато вече не можеше да се движи.
Крилете на Даниел бяха толкова ярки, че бяха почти непоносими. Само че сега не сияеха само крилете на Даниел. А... той целият. Цялото му тяло блестеше. Сякаш беше погълнал слънцето.
Музика изпълни въздуха. Не, не музика, а един–единствен хармоничен акорд. Оглушителен и неспирен, внушителен и плашещ.
Лус го беше чувала преди... някъде. В гробището в „Меч и Кръст“, в последната нощ, когато беше там, нощта, когато Даниел се бе сражавал с Кам, а на Лус не беше позволено да гледа. Нощта, в която мис София я беше извлякла, а Пен беше загинали и оттогава вече нищо не беше същото. Всичко беше започнало със същия този акорд, и той излизаше от Даниел. Той беше осветен толкова ярко, че тялото му почти жужеше.
Тя се олюля на мястото си, неспособна да откъсне очи. Силна гореща вълна докосна кожата й.
Зад Лус някой извика. Викът беше последван от друг, а после – от трети, а после – от цял хор викащи гласове.
Нещо гореше. Беше лютиво и задушливо и мигновено накара стомаха й да се преобърне. После, в ъгълчето на полезрението й, избухна пламък, точно на мястото, където преди миг стоеше Зотц. Взривът я запрати назад и тя се отдръпна от изгарящата яркост на Даниел, като се закашля от черната пепел и горчивия дим.
Ханхау беше изчезнала, земята, където беше стояла, беше обгорена до черно. Мъжът с редките зъби криеше лицето си, като се мъчеше да не поглежда към сиянието на Даниел. Но то беше неустоимо. Лус загледа как мъжът надникна между пръстите си и избухна в колона от пламък.
Навсякъде около варовиковата яма, майте се втренчиха в Даниел. И, един по един, яркото му сияние ги възпламени. Скоро ярък огнен обръч освети джунглата, освети всички, освен Лус.
– Икс Куат! – Даниел протегна ръка към нея.
Сиянието му накара Лус да изпищи от болка, но още докато усещаше, че е на ръба да се задуши, думите се изсипаха от устата й:
– Ти си великолепен.
– Не ме гледай – изрече умолително той. – Когато смъртен види истинската същност на ангел, тогава... можеш да видиш какво стана с останалите. Не мога да ти позволя да ме напуснеш отново толкова скоро. Винаги толкова скоро...
– Още съм тук – настоя Лус.
– Още си... – Той плачеше. – Можеш ли да ме видиш? Истинската ми същност?
– Виждам те.
И само за частица от секундата, тя можа. Зрението й се проясни. Сиянието му още беше лъчисто, но не толкова ослепително. Тя можеше да види душата му. Беше нажежена до бяло и неопетнена и изглеждаше – нямаше друг начин да го каже – като Даниел. И тя имаше чувството, че се прибира у дома. Прилив на несравнима с нищо радост се разпростря из тялото на Лус. Някъде в дъното на ума й прозвънна разпознаване. Беше го виждала така и преди.
Нали?
Докато умът й се напрягаше да се приближи към миналото, което не можеше напълно да докосне, светлината на Даниел започна да я залива.
– Не! – изкрещя тя, чувствайки как огънят обгаря сърцето й, а тялото й се отърсва и се освобождава от нещо.
* * *
– Е? – Дрезгавият глас на Бил изстърга по тъпанчетата й.
Лежеше, подпряна на студена каменна плоча. Обратно в една от пещерите на Вестителите, хваната като в капан на някакво мразовито междинно място, където беше трудно да се „залови“ за някакъв външен образ. Отчаяно се опита да си представи как беше изглеждал Даниел там навън – блясъка на неприкритата му душа, – но не можеше. Образът вече й се изплъзваше. Беше ли се случило наистина?
Лус затвори очи, като се опитваше да си спомни точно как беше изглеждал. Не съществуваха думи за това. Беше просто невероятна, радостна близост.
– Видях го.
– Кого, Даниел ли? Да, и аз го видях. Той беше онзи, който пусна брадвата, когато беше негов ред да сече. Голяма грешка. Огромна.
– Не, наистина го видях. Какъвто е в действителност. – Гласът й потрепери. – Беше толкова красив.
– О, това. – Бил раздразнено тръсна глава.
– Разпознах го. Мисля, че съм го виждала преди.
– Съмнявам се. – Бил се прокашля. – Това беше първият и последен път, когато ще можеш да го видиш така. Видя го, и после умря. Така се случва, когато простосмъртен погледне неудържимия блясък на ангел. Мигновена смърт. Изпепелена от красотата на ангела.
– Не, не беше така.
– Видя това, което се случи на някой друг. Пууф. Край. – Бил се тръшна до нея и я потупа по коляното. – Защо според теб след това майте са започнали да правят огнени жертвоприношения? Едно съседно племе открило овъглените останки и трябвало да го обяснят някак.