– Да, те веднага избухнаха в пламъци. Но аз издържах по–дълго...
– Още две секунди? Когато се извърна? Поздравления.
– Грешиш. И знам, че съм виждала това преди.
– Виждала си крилата му преди, може би. Но всеки път, когато Даниел смъкне човешката си маскировка и ти покаже истинския си образ като ангел, това те убива.
– Не. – Лус поклати глава. – Искаш да кажеш, че той никога не може да ми покаже кой е в действителност?
Бил сви рамене:
– Не и без да изпари теб и всички около теб. Защо според теб през цялото време Даниел е толкова предпазлив, когато те целува? Сиянието му става адски ярко, когато двамата се разгорещите.
Лус имаше чувството, че едва успява да стои права.
– Затова ли понякога умирам, когато се целуваме?
– Какво ще кажете за един залп от аплодисменти за това момиче, хора? – подметна саркастично Бил.
– Но как стои въпросът с всички онези други пъти, когато умирам преди да се целунем, преди...
– Преди изобщо да можеш да видиш колко опасна може да стане връзката ви?
– Млъквай.
– Честно, колко пъти трябва да видиш същия сюжет, преди да осъзнаеш, че нищо няма да се промени?
– Нещо се е променило – каза Лус. – Затова предприемам това пътуване, затова съм още жива. Ако можех само да го видя отново – изцяло – знам, че бих могла да се справя с това.
– Не разбираш. – Бил започваше да повишава тон. – Говориш за всичко това от гледна точка на простосмъртна. – Докато се разпалваше все повече, от устните му се разхвърча слюнка. – Това е важният момент, а ти очевидно не можеш да се справиш с него.
– Защо изведнъж се разгневи толкова?
– Защото! Защото. – Той закрачи по издатината, като скърцаше със зъби. – Чуй ме: Даниел допусна тази грешка веднъж, показа се, но никога не повтаря това. Никога. Научил си е урока. Сега ти също научи един: простосмъртните не могат да погледнат истинския образ на един ангел, без да умрат.
Лус се извърна от него, като сама се разгневяваше все повече. Може би Даниел се беше променил след този живот в Чичен Итца, може би беше станал по–предпазлив в бъдеще. Но как стояха нещата с миналото?
Тя се приближи до ръба на издатината във Вестителя, като вдигна поглед към огромната, зейнала чернота, която се превръщаше в тунел над нея, губейки се в тъмната неизвестност.
Бил започна да се рее над нея, като кръжеше около главата й, сякаш се опитваше да влезе в нея.
– Знам какво си мислиш и в крайна сметка само ще се разочароваш. – Той се приближи до ухото й и прошепна: – Или по–лошо.
Нищо, казано от него, не можеше да я спре. Ако съществуваше по–ранно превъплъщение на Даниел, един Даниел, който още сваляше гарда, Лус щеше да го намери.
Кум
Йерусалим, Израел,
27 Иисан 2760 (приблизително 1 април 1000 г. пр. Хр.)
Даниел не беше съвсем на себе си.
Все още беше споен с тялото, с което се беше съединил на мрачните фиорди в Гренландия. Опита се да намали скоростта, докато напускаше Вестителя, но беше взел твърде голяма инерция. Изгубил равновесие, той изплува с въртене от тъмнината и се претърколи по камениста земя, докато главата му се блъсна в нещо твърдо. После застана неподвижно.
Спояването с миналото му превъплъщение беше огромна грешка.
Най–простият начин да се разделят две преплетени превъплъщения на една душа беше да се убие тялото. Освободена от клетката на плътта, душата се възстановяваше. Но за Даниел самоубийството всъщност не беше вариант. Освен...
Звездната стрела.
В Гренландия я беше грабнал от снега в края на запаления от ангелите огън, където лежеше сгушена. Габ я беше донесла със себе си като символична защита, но никога не бе очаквала Даниел да се слее с предишното си „аз“ и да я открадне.
Наистина ли си беше въобразявал, че може просто да прокара тъпия сребърен връх по гърдите си и да раздели душата си, захвърляйки миналото си превъплъщение назад във времето?
Глупава мисъл.
Не. Беше твърде вероятно да сбърка, да се провали и тогава вместо да раздели душата си, по невнимание да я убие. Останала без душа, земната маскировка на Даниел, това унило, скучно тяло, щеше да се скита вечно по земята, като търси душата му, но ще се спре на следващото най–добро нещо: Лус. Щеше да я преследва до деня на смъртта й, а може би и след това.
Това, от което Даниел имаше нужда, беше партньор. Онова, от което имаше нужда, бе невъзможно.
Изпъшка и се претърколи по гръб, примижавайки на яркото слънце точно над главата му.