– Трябва да ме освободиш от едно по–ранно превъплъщение, което съм споил с душата си – каза Даниел простичко.
– Какво, по... – промърмори Шелби отстрани.
По лицето на Майлс бързо се мярна объркване и ръката му потрепна. Острието се изплъзна от ръката му и звездната му стрела падна с дрънчене на земята. Той ахна и неумело затършува за нея, като гледаше назад към Даниел, изпълнен с ужас.
– Не съм тръгнал след теб – каза Даниел. – Необходимо ми е ти да тръгнеш след мен. – Успя да се усмихне предизвикателно. – Хайде. Знаеш, че искаш. Отдавна го искаш.
Майлс се втурна, държейки звездната стрела като обикновена стрела, вместо като сабя. Даниел беше готов да го посрещне, като се наклони на една страна точно навреме и се завъртя, за да сблъска звездната си стрела с тази на Майлс.
Бяха се вкопчили един в друг: Даниел – със звездната стрела, насочена към рамото на Майлс, използвайки силата си, за да удържи Нефилима; а Майлс – насочил звездната си стрела на сантиметри от сърцето на Даниел.
– Ще ми помогнеш ли? – запита Даниел.
– Какво ще спечелим ние от това? – попита Майлс.
Даниел трябваше да се замисли за миг върху това:
– Щастието на Лус – каза най–сетне.
Майлс не каза „да“. Но не каза и „не“.
– Сега – гласът на Даниел потрепна, докато даваше указанията – много внимателно прокарай острието в права линия надолу по средата на гърдите ми. Не пробождай кожата, иначе ще ме убиеш.
Майлс се потеше. Лицето му беше бяло. Хвърли поглед към Шелби.
– Направи го, Майлс – прошепна тя.
Звездната стрела потрепери. Всичко бе в ръцете на това момче. Тъпият край на звездната стрела докосна кожата на Даниел и започна да се движи бавно надолу.
– О, боже мой. – Устните на Шелби се присвиха ужасено. – Та той се разпада.
Даниел можеше да го почувства – сякаш пласт кожа се отделяше от костите му. Тялото на миналото му превъплъщение бавно се отделяше от неговото. Отровата на разделянето потече през него, вливайки се дълбоко във фибрите на крилете му. Болката беше толкова силна, че му се гадеше; тя кипеше дълбоко в него, нахлувайки на мощни приливи. Зрението му се замъгли; звънтене изпълни ушите му. Звездната стрела в ръката му се търкулна на земята. После, внезапно, той почувства силно блъскане и остра, студена глътка въздух. Разнесоха се продължително сумтене и две глухи тупвания, а после...
Зрението му се проясни. Звънтенето престана. Почувства лекота, простота.
Свободен.
Майлс лежеше на тревата под него, с бурно надигащ се и спадащ гръден кош. Звездната стрела в ръката на Даниел беше изчезнала. Даниел рязко се извъртя и видя до него да стои призрак на миналото му превъплъщение, със сива кожа и с вид на дух, с черни като въглен очи и зъби, стиснал звездната стрела в ръката си. Профилът му се олюляваше на горещия вятър, като картината на повреден телевизор.
– Съжалявам – каза Даниел, като протегна ръка напред и стисна миналото си превъплъщение в основата на крилете. Когато повдигна сянката на някогашното си „аз“ от земята, собственото му тяло му се стори ограничено и недостатъчно. Пръстите му намериха сивеещия портал на Вестителя, през който двамата Даниеловци бяха преминали точно преди да се разпадне. – Твоят ден ще дойде – каза той.
После блъсна миналото си превъплъщение обратно във Вестителя.
Загледа как празното място изчезва в горещото слънце. Тялото издаде провлечен свистящ звук, когато се прекатури във времето, сякаш падаше от скален зъбер. Вестителят се раздели на безкрайни частици и изчезна.
– Какво, по дяволите, стана току–що? – попита Шелби, като помагаше на Майлс да се изправи на крака.
Нефилимът беше призрачно блед, зяпнал надолу към ръцете си, като ги преобръщаше и оглеждаше, сякаш не ги беше виждал никога преди.
Даниел се обърна към Майлс:
– Благодаря ти.
Сините очи на момчето–Нефилим изглеждаха едновременно нетърпеливи и ужасени, сякаш искаше да измъкне от Даниел всяка подробност за онова, което се беше случило току–що, но не желаеше да показва вълнението си. Шелби бе останала без думи, което беше безпрецедентно събитие.
Дотогава Даниел презираше Майлс. Дразнеше се от Шелби, която на практика беше повела Прокудениците право към Лус. Но в този момент, под маслиновото дърво, разбра защо Лус се беше сприятелила с двамата. И се радваше.
В далечината протяжно изсвири рог. Майлс и Шелби подскочиха.
Беше шофар – свещен рог от овен, който издаваше продължителен, носов звук – често използван, за да оповести началото на религиозни служби и празненства. Дотогава Даниел не се беше огледал наоколо достатъчно, за да си даде сметка къде се намираха.