Тя примигна отново и видението изчезна. Участъкът отново не беше нищо повече от куп отломки. Тя беше премръзнала. И сама. Нова бомба избухна от отсрещната страна на реката и шоковата вълна от експлозията повали Лус на колене. Тя покри лицето си с ръце...
Докато чу някой да плаче тихо. Вдигна глава и се взря с присвити очи в по–плътния мрак на развалините, и го видя.
– Даниел – прошепна тя. Той изглеждаше съвсем същият. Почти излъчваше светлина, дори в смразяващия мрак. Русата коса, из която й се искаше неспирно да прокарва пръсти, виолетово–сивите очи, които сякаш бяха създадени да срещат погледа на нейните. Онова невероятно лице, високите скули, онези устни. Сърцето й заблъска силно и тя трябваше да се вкопчи по–здраво в желязната ограда, за да се въздържи да не затича към него.
Защото той не беше сам.
Беше с Лушка. Утешаваше я, милваше я по бузата и пресушаваше с целувка сълзите й. Бяха обвили ръце един около друг, бяха наклонили глави напред в нескончаема целувка. Бяха толкова погълнати от прегръдката си, че сякаш не почувстваха как улицата се разлюля и разтресе от нова експлозия. Изглеждаха, сякаш на света не съществуваше нищо друго, освен тях двамата.
Между телата им нямаше празно пространство. Светлината бе твърде мъждива, за да се види къде свършва единият от тях и започва другият.
Лусинда се изправи на крака и се запромъква напред, като се придвижваше от една купчина отломки в тъмнината към следващата, просто копнеейки да бъде по–близо до него.
– Мислех си, че никога няма да те намеря – чу Лус да изрича предишното й превъплъщение.
– Винаги ще се намираме един друг – отговори Даниел, като я повдигна от земята и я притисна по–плътно. – Винаги.
– Ей, вие двамата! – извика един глас от някаква съседна сграда. – Идвате ли?
От другата страна срещу запустелия участък някакъв човек, чието лице Лус не можеше да различи, въвеждаше малка група хора в солидна каменна сграда. Натам се бяха отправили Лушка и Даниел. Сигурно през цялото време това беше планът им – да се скрият от бомбите заедно.
– Да – извика Лушка на другите. Погледна Даниел. – Да вървим с тях.
– Не. – Гласът му беше рязък. Нервен. Лус познаваше този тон прекалено добре.
– На улицата ще сме в по–голяма безопасност. Не беше ли това причината да се разберем за среща тук?
Даниел се обърна назад да погледне зад гърба им: погледът му бързо премина точно покрай скривалището на Лус. Когато небето се освети от нова поредица златисточервени експлозии, Лушка изпищя и зарови лице в гърдите на Даниел. Затова единствено Лус видя изражението му.
Нещо му тежеше. Нещо по–силно, отколкото страхът от бомбите.
О, не.
– Даниил! – Момчето близо до сградата още държеше отворена вратата на скривалището. – Лушка! Даниил!
Всички други бяха вече вътре.
Именно в този миг Даниил рязко завъртя Лушка и приближи ухото й до устните си. В обвитото си в сенки скривалище, Лус копнееше до болка да узнае какво шепне той. Дали изричаше някое от нещата, които Даниел говореше на нея, когато бе разстроена или объркана. Искаше й се да изтича към тях, да издърпа Лушка – но не можеше. Нещо дълбоко в нея отказваше да се поддаде.
Съсредоточи се върху изражението на Лушка, сякаш целият й живот зависеше от това.
Може би наистина беше така.
Лушка кимна, докато Даниил говореше, и изражението й се промени – от ужасено стана спокойно, почти умиротворено. Тя затвори очи. Кимна още веднъж. После наклони глава назад и по устните й бавно се разпростря усмивка.
Усмивка?
Но защо? Как? Сякаш тя знаеше какво ще се случи.
Даниил я взе в обятията си и я наведе ниско. Приближи се за нова целувка, притискайки силно устни към нейните, прокарвайки ръце през косата й, после – надолу по тялото й, по всеки сантиметър от нея.
Докосването бе толкова страстно, че Лус се изчерви; толкова интимно, че тя не можеше да диша; толкова прекрасно, че не можеше да откъсне очи. Нито за миг.
Дори и когато Лушка изпищя.
И избухна в колона от опустошителен бял пламък.
Циклонът от пламъци беше като от друг свят, гъвкав и почти елегантен по някакъв призрачен начин, като дълъг копринен шал, виещ се около бледото й тяло. Той погълна Лушка, започна да се излива от нея и навсякъде около нея, осветявайки гледката на горящите й крайници, които се мятаха буйно – а после престанаха да се мятат. Даниил не я пускаше, дори и когато огънят опърли дрехите му, нито когато трябваше да крепи цялата тежест на отпуснатото й, изпаднало в несвяст тяло, нито когато пламъците изгаряха плътта й с грозно, парливо съскане, нито когато кожата й започна да се овъглява и да почернява.