– Не точно. – Лус почувства как бузите й се изчервиха и пламнаха, докато издърпваше полата по–ниско върху бедрата си. – Виж, не можем просто да оставим тялото му тук. Някой ще разбере. Искам да кажа, той е императорът, нали? И навсякъде има кръв.
Лу Син бръкна в гардероба с резбованите дракони и измъкна алена копринена роба. Смъкна се на колене и откъсна голяма ивица плат от нея. Беше прекрасна мека копринена дреха, с малки черни цветчета, избродирани около деколтето. Но Лу Син не се подвоуми да я използва, за да попие кръвта по пода. Грабна втора, синя роба и я подхвърли на Лус, за да й помогне с бърсането.
– Добре – каза Лус, – но все още остава този нож. – Тя посочи към лъскавия бронзов кинжал, покрит чак до дръжката с кръвта на императора.
В миг Лу Син пъхна ножа в една гънка на робата си. Вдигна поглед към Лус, сякаш за да каже: Нещо друго?
– Какво е това ей там? – Лус посочи нещо, което приличаше на горната част на малка коруба от костенурка. Беше го видяла да пада от ръката на императора, когато местеха тялото му.
Лу Син се свлече на колене. Хвърли на пода подгизналото окървавено парче плат и взе черупката между свитите си длани.
– Оракулската кост – каза тихо. – По–важна от всеки император.
– Какво е това?
– Тя съдържа отговорите от Небесното Божество.
Лус пристъпи по–близо, като коленичи да види предмета, оказал такова въздействие върху момичето. Оракулската кост представляваше просто черупка от костенурка, но беше малка, излъскана и сякаш недокосната. Когато се наведе по–близо, Лус видя, че някой беше изписал с боя нещо с леки черни мазки върху гладката долна част на черупката:
Вярна ли ми е Лу Син, или обича друг?
В очите на Лу Син отново набъбнаха сълзи: студената решителност, която бе показала пред Лус, се пропука.
– Попитал е предците – прошепна тя, затваряйки очи. – Сигурно са му казали за изневярата ми. Аз... не можах да се сдържа.
Даниел. Тя сигурно говореше за Даниел. Тайна любов, която бе скрила от императора. Но не беше успяла да я скрие достатъчно добре.
Сърцето на Лус се изпълни със състрадание към Лу Син. С всяка нишка на душата си разбираше точно какво чувства момичето. Те споделяха любов, която никой владетел не можеше да отнеме, която никой не можеше да унищожи. Любов, по–могъща от природата.
Тя притегли Лу Син в дълбока прегръдка.
И почувства как подът пропада под тях.
Не беше имала намерение да прави това! Но стомахът й вече се преобръщаше, а зрението й се разфокусира неконтролируемо и тя видя себе си отвън: изглеждаше чужда и дива, и се държеше отчаяно за миналото си. После стаята спря да се върти и Лус остана сама, стиснала в ръка оракулската кост. Готово. Беше се превърнала в Лу Син.
– Изчезвам за три минути, и ти предприемаш триизмерно сливане? – каза Бил, като се появи отново, намусен. – Не може ли един гаргойл да се наслади на чаша хубав жасминов чай, без да открие при връщането си, че повереницата му сама си е изкопала гроба? Помисли ли изобщо какво ще се случи, когато стражите почукат на онази врата?
По голямата бамбукова врата на главните покои се разнесе рязко почукване.
Лус подскочи.
Бил скръсти ръце на гърдите си.
– За вълка говорим... – подметна той. После, с висок, стреснат, пронизителен глас, изписка: „О, Бил! Помогни ми, Бил, какво да правя сега? Не ми хрумна да ти задам никакви въпроси, преди да се поставя в адски глупаво положение, Бил!“
Но на Лус не й беше нужно да задава на Бил никакви въпроси. На преден план в ума на Лу Син се зараждаше знание: тя знаеше, че този ден ще бъде белязан не само от самоубийството на един противен владетел, но и от нещо още по–значимо, още по–мрачно, още по–кърваво: огромен сблъсък между армии. Онова почукване на вратата беше от съветниците на императора, дошли да го отведат на война. Той трябваше да поведе войските в битка.
Но императорът беше мъртъв и натъпкан в един гардероб.
А Лус беше в тялото на Лу Син, скрита в личните покои на императора. Ако я откриеха тук сама...
– Император Шан. – Силно блъскане отекна из цялата стая. – Очакваме вашите заповеди.
Лус стоеше съвсем неподвижна, замръзвайки от студ в копринената роба на Лу Син. Нямаше император Шан. Неговото самоубийство беше оставило династията без владетел, храмовете – без върховен жрец, а армията – без предводител, точно преди битка за укрепяването на династията.
— Е, по–лош момент за цареубийство от този не би могло да има – каза Бил.
– Какво да правя? – Лус се извъртя обратно към гардероба с драконите, трепвайки, когато надзърна към императора. Вратът му бе извит под неестествен ъгъл, а кръвта върху гърдите му засъхваше в ръждивокафяв цвят. Лу Син беше мразила императора приживе. Сега Лус разбра, че сълзите, които беше проляла, не бяха от мъка, а от страх какво щеше стане с любимия й – Де.