– Императорът вече е облечен за война – каза Хуанг, като надникна любопитно зад Лус в празната стая. – Императорът изглежда... различно.
Лус замръзна. Какво да каже? Никога не беше чувала гласа на мъртвия император, а беше изключително лош имитатор.
– Да. – Ху се съгласи с Хуанг. – Добре отпочинал.
След една дълбока, изпълнена с облекчение въздишка, Лус кимна сковано, като внимаваше шлемът да не се търкулне от главата й.
Тримата мъже направиха знак на императора – на Лус – да тръгне надолу по мраморния коридор. Хуанг и Ху вървяха от двете й страни и говореха приглушено за печалното състояние на бойния дух сред войниците. Куи вървеше точно зад Лус, с което я караше да се чувства неудобно.
Дворецът беше безкраен – високи тавани с кулички, всички – блестящо бели, същите статуи от кехлибар и оникс на всяка крачка, същите огледала с бамбукови рамки на всяка стена. Когато най–сетне прекосиха последния праг и излязоха в сивата сутрин, Лус забеляза червената дървена колесница в далечината и коленете й едва не се подкосиха.
Трябваше да намери Даниел в този живот, но влизането в битка я ужасяваше.
При колесницата членовете на императорския съвет се поклониха и целунаха ръкавицата й. Беше благодарна за бронираните ръкавици, но въпреки това се дръпна бързо назад, изплашена, че недостатъчно силната й хватка може да я издаде. Хуанг й подаде дълго копие с дървена дръжка и извит шип на няколко сантиметра под острието.
– Алебардата ви, Ваше Величество.
Тя едва не изпусна тежкото оръжие.
– Ще ви отведат до високата позиция над предните линии – каза той. – Ние ще се движим зад вас и ще ви посрещнем там с конницата.
Лус се обърна към колесницата. В общи линии тя представляваше дървена платформа върху дълга ос, свързваща две големи дървени колела, теглена от два огромни черни коня. Лафетът беше изработен от лъскаво лакирано червено дърво и имаше достатъчно място приблизително трима души да седнат или да застанат прави. Един кожен сенник и завески можеха да се свалят по време на битка, но засега бяха спуснати, осигурявайки на пътника известно усамотение.
Лус се качи, мина през завесите и седна. Каляската беше застлана с тигрови кожи. Кочияш с тънки мустаци хвана юздите, а друг войник, с унил поглед и бойна брадва, се качи и застана до него. При изплющяването на камшика конете препуснаха в галоп и тя почувства как колелата под нея започват да се въртят.
Докато се носеха покрай високите, внушителни порти на двореца, слънцето струеше през късчета мъгла върху големи ширнали се зелени ниви на запад. Околността беше красива, но Лус беше твърде нервна, за да я оцени.
– Бил? – прошепна тя. – Ще ми помогнеш ли?
Никакъв отговор.
– Бил?
Тя надникна от завесите, но това само привлече вниманието на войника с унилия поглед, от когото се очакваше да бъде телохранител на императора по време на пътуването.
– Ваше Величество, моля ви, заради безопасността ви, трябва да настоя. – Той направи знак на Лус да се отдръпне.
Лус изпъшка и се облегна на подплатената с възглавници седалка на колесницата. Павираните улици на града сигурно бяха свършили, защото колесницата започна да се тръска невероятно силно. Тръскането подмяташе Лус по седалката и тя имаше чувството, че се вози на дървено увеселително влакче. Пръстите й се вкопчиха в меката козина на тигровата кожа.
Бил не искаше тя да прави това. Дали й даваше урок, като се скатаваше сега, когато тя имаше най–голяма нужда от помощта му?
Коленете й се разтрисаха при всяко рязко подскачане на колесницата по пътя. Нямаше абсолютно никаква представа как щеше да открие Де. Ако стражите на императора не й позволяваха дори да надникне през една завеса, как щяха да я допуснат близо до предните линии?
Но после:
Някога, преди хиляди години, миналото й превъплъщение беше седяло само в тази колесница, преоблечено като мъртвия император. Лус можеше да го почувства – дори ако не се беше съединила с някогашното си тяло, Лу Син щеше да е тук точно сега.
Без помощта на някакъв чудат противен гаргойл. И по–важно, без цялото познание, което Лус беше натрупала досега по време на търсенето си. Беше видяла необуздания блясък на Даниел в Чичен Итца. Беше станала свидетел и най–накрая бе разбрала дълбините на тегнещото над него проклятие в Лондон. Беше го видяла как се превръща от готов на самоубийство младеж в Тибет до човек, който я беше спасил от покварен живот във Версай. Беше го гледала как спи, сломен от болката след смъртта й в Прусия, сякаш бе омагьосан. Беше го виждала как се влюбва в нея дори когато беше заядлива и незряла в Хелстън. Беше докоснала белезите на крилата му в Милано и бе разбрала от колко много неща се беше отказал в Небесата само заради нея. Беше видяла измъченото изражение в очите му, когато я изгуби в Москва, същото страдание отново и отново.