Лус беше длъжна пред него да намери начин да развали това проклятие.
Колесницата се тръсна и спря, и Лус едва не излетя от мястото си. Отвън се чуваше гръмотевичен тътен на конски копита – което беше странно, защото колесницата на императора стоеше неподвижно.
Някой друг беше там навън.
Лус чу трясък на метал и продължително, болезнено сумтене. Колесницата се разтресе силно. Нещо тежко тупна на земята.
Чуха се още трясъци, още сумтене, дрезгав вик, и ново тупване на земята. С треперещи ръце, Лус раздели съвсем лекичко кожените завеси и видя войника е унилото изражение да лежи в локва кръв на земята отдолу.
Колесницата на императора беше попаднала в засада.
Един от метежниците грубо раздели завесите. Непознатият боец вдигна меча си.
Лус не успя да се сдържи. Изпищя.
Мечът се поколеба във въздуха – а после най–топлото чувство заля Лус, нахлу във вените й, успокои нервите й и забави лудешкото биене на сърцето й.
Воинът върху колесницата беше Де.
Коженият му шлем покриваше черната му, дълга до раменете коса, но оставяше лицето му прекрасно открито. Виолетовите му очи изпъкваха на фона на чистата му маслинена кожа.
Изглеждаше объркан и обнадежден едновременно. Беше извадил меча си, но го държеше, сякаш усещаше, че не бива да нанася удар. Лус бързо повдигна шлема си над главата и го метна на седалката.
Тъмната й коса се спусна като водопад, кичурите стигнаха чак до най–долната част на бронзовия й нагръдник. Зрението й се замъгли, когато очите й се напълниха със сълзи.
– Лу Син? – Де я притисна здраво в прегръдките си. Носът му докосна нейния и тя опря буза на неговата, чувствайки се затоплена и защитена. Той сякаш не можеше да спре да се усмихва. Тя вдигна глава и целуна красивата извивка на устните му. Той отвърна жадно на целувката й и Лус попи всеки прекрасен миг: чувстваше тежестта на тялото му, притиснато към нейното, искаше й се между тях да няма толкова много тежки доспехи.
– Ти си последният човек, когото очаквах да видя – каза Де тихо.
– Аз бих могла да кажа същото за теб – отговори тя. – Какво правиш тук?
– Когато се присъединих към бунтовниците на Джоу, се зарекох да убия императора и да те върна обратно.
– Императорът е... О, вече нищо от това няма значение – прошепна Лус, като го целуваше по бузите и миглите, здраво обвила ръце около врата му.
– Нищо няма значение – каза Де. – Освен че съм с теб.
Мислите на Лус се върнаха назад към сияйния му блясък в Чичен Итца. Как го виждаше в тези други животи, на места и във времена, които бяха толкова далече от дома – всеки един от тях потвърждаваше колко много го обичаше. Връзката между тях бе нерушима – това беше ясно от начина, по който се гледаха, начина, по който можеха да четат взаимно мислите си, начина, по който единият караше другия да се чувства завършен и цял.
Но как би могла да забрави проклятието, от което страдаха от цяла вечност? И търсенето, на което се беше отправила, за да го развали? Беше стигнала твърде далече, за да забрави, че все още съществуват препятствия по пътя й към истинското й събиране с Даниел.
Дотук всеки живот й беше оставил някаква поука. Несъмнено този живот трябваше да съдържа свой собствен ключ. Само да знаеше какво да търси.
– Съобщиха ни, че императорът ще пристигне тук, за да ръководи войските в долината – каза Де. – Бунтовниците бяха планирали да устроят засада на конницата на императора.
– На път са – каза Лус, спомняйки си указанията на Хуанг. – Ще бъдат тук всеки момент.
Даниел кимна:
– А когато стигнат тук, бунтовниците ще очакват да се бия.
Лус трепна. Вече два пъти й се беше случвало да е заедно с Даниел, когато той се готвеше за битка, и двата пъти това беше довело до нещо, което тя не искаше да вижда никога повече.
– Какво трябва да правя аз, докато ти...
– Няма да влизам в битка, Лу Син.
– Какво?
– Това не е нашата война. Никога не е било. Можем да останем и да водим битките на други хора, или да направим каквото сме правили винаги и да се изберем взаимно над всичко останало. Разбираш ли какво искам да кажа?
– Да – прошепна тя. Лу Син не знаеше по–дълбокото значение на думите на Де, но Лус беше почти сигурна, че разбира – че Даниел я обичаше, че тя го обичаше и че избираха да бъдат заедно.