– Няма да ни оставят да се измъкнем лесно. Бунтовниците ще ме убият за дезертьорство. – Той отново постави шлема на главата й. – Ти също ще трябва да се измъкнеш с бой от това място.
– Какво? – прошепна тя. – Не мога да се бия. Едва мога да повдигна това нещо – тя посочи алебардата. – Не мога...
– Да – каза той, придавайки дълбоко и мрачно значение на тази единствена дума. – Можеш.
Колесницата се изпълни със светлина. За миг Лус си помисли, че това беше той – мигът, в който нейният свят щеше да се възпламени, когато Лу Син щеше да умре, когато душата й щеше да бъде прокудена в сенките.
Но това не се случи. Сиянието заблестя от гърдите на Де. Това бе сиянието на душата на Даниел. Не беше така силно или лъчисто, както по време на жертвоприношението на майте, но точно толкова изумително. То напомни на Лус за сиянието на собствената й душа, когато за пръв път беше видяла Лу Син. Може би се научаваше да вижда света наистина такъв, какъвто беше. Може би най–сетне илюзията си отиваше.
– Добре – каза тя, като напъха дългата си коса обратно в шлема. – Да вървим.
Разделиха завесите и застанаха върху платформата на колесницата. Пред тях една бунтовническа част от двайсет конници чакаше недалеч от билото на един хълм на петдесетина стъпки от мястото, където бяха застигнали колесницата на императора. Бяха облечени като обикновени селяни – с кафяви панталони и груби, мръсни ризи. Върху щитовете им се виждаше изображението на плъх – символът на армията на Джоу. Всички очакваха заповеди от Де.
От долината отдолу се чу тътенът от копитата на стотици коне. Лус разбра, че цялата армия на Шан беше там долу, жадна за кръв. Чуваше ги как припяват стара военна песен, която Лу Син знаеше откакто се беше научила да говори.
А Лус знаеше, че някъде зад тях Хуанг и останалите войници от личната армия на императора бяха потеглили към онова, което според тях щеше да бъде среща на високата позиция. Влизаха в кървава баня, в засада, и Лус и Даниел трябваше да се махнат преди тяхното пристигане.
– Следвай ме – прошепна Де. – Ще се отправим към хълмовете на запад, толкова далеч от тази битка, колкото могат да ни отведат конете ни.
Той освободи единия кон от колесницата и го поведе към Лус. Конят беше зашеметяващ, черен като въглен, с ромбовидно бяло петно на гърдите. Де помогна на Лус да се качи на седлото и вдигна алебардата на краля в едната си ръка и един арбалет – в другата. Лус никога не беше стреляла, нито беше докосвала арбалет през живота си, а Лу Син си бе служила с такъв само веднъж – за да подплаши един рис и да го прогони от люлката на невръстната си сестричка. Но оръжието в ръцете на Лус й се струваше леко, и тя знаеше, че ако се стигне до това, може да стреля с него.
Де се усмихна на избора й и свирна за коня си. Красива кафява кобила с по–тъмни ивици по козината се приближи в тръс. Той скочи на гърба й.
– Де! Какво правиш? – провикна се разтревожен глас от редицата коне. – Трябваше да убиеш императора! Не да го качваш на един от нашите коне!
– Да! Убий императора! – провикна се хор от гневни гласове.
– Императорът е мъртъв! – извика Лус, карайки войниците да замлъкнат. При звука на женския глас иззад шлема всички ахнаха. Стояха застинали, без да са сигурни дали да вдигнат оръжията си.
Де приближи коня си до този на Лус. Взе ръцете й в своите. Бяха по–топли, по–силни и по–успокояващи от всичко, което беше чувствала някога.
– Каквото и да се случи, обичам те. За мен любовта ни е по–ценна от всичко.
– И за мен – прошепна Лус в отговор.
Де нададе боен вик и конете им препуснаха с главоломна бързина. Арбалетът едва не се изплъзна от хватката на Лус, когато тя се люшна напред, за да хване здраво юздите.
Тогава бунтовническите войници закрещяха:
– Предатели!
– Лу Син! – Гласът на Де се издигна над най–пронизителния вик, най–силния тропот от конски копита. – Върви! – Той вдигна високо ръка, сочейки към хълмовете.
Конят й препусна в галоп толкова бързо, че беше трудно да вижда ясно каквото и да било. Светът профуча покрай нея в едно ужасяващо свистящо движение. Зад тях се появи нестройна група бунтовнически войници: тропотът от копитата на конете им бе мощен като земетресение, което продължаваше цяла вечност.
Докато бунтовниците не стигнаха до Даниел с алебардата, Лус беше забравила за арбалета в ръцете си. Сега го вдигна без усилие, все още без да е сигурна как да го използва, знаейки единствено, че е готова да убие всеки, който се опиташе да нарани Даниел.
Сега.
Тя пусна стрелата. За неин потрес, тя уби бунтовника на място, събаряйки го от коня му. Той рухна в облак прах. Тя се втренчи ужасено назад в мъртвеца със стърчащата от гърдите му стрела, лежащ на земята.