— Знаеш ли, че те търсих навсякъде? Много нощи лежах буден и се питах коя си ти в действителност. Дали си добре, защо не можех да открия никаква следа от тебе, когато се връщах в онези места. Онази нощ беше като еротичен сън, който сънувах много пъти след това. Не виждам основателна причина да ме ненавиждаш. Просто си прибрах един дълг на честта.
Погледът му срещна нейния. Беше твърд и непоколебим, без да й спестява нищо, с въпросително вдигната вежда, изисквайки отговор.
— Не ти дължа обяснение, Ник Дръмънд. — Тялото й беше плътно притиснато към неговото, тя чувстваше всяко месингово копче по прашната му куртка. — Това, че си един проклет янки, ми е достатъчно, за да те мразя.
— Може би, Еме Тревър, но аз имам чувството, че съдбата си има планове за нас двамата. Планове, приведени в действие още в онази нощ, когато се срещнахме.
Тембърът на гласа му беше нисък и странно привличащ. Еме разбра, че той ще я целуне още преди да беше доближил устни до нейните, дяволът, скрит в зелените му очи, се показа, за да я предупреди.
Целувката му беше невероятно чувствено усещане, изтъкано от вкус и допир. Пет години се стопиха безследно, сякаш никога не бяха съществували, когато тя пределно ясно си спомни докосването на устата му, неповторимия му вкус и мирис. Пет години един и същи сън беше карал спомените й да се сливат с действителността. Това беше мъжът, на когото беше отдала девствеността си, мъжът, който най-спокойно беше излязъл от живота й още на следващата сутрин. Това беше мъжът, който така и не разбра, че тя беше недокосната! Този мъж беше бащата на детето, което тя обожаваше!
Ник Дръмънд беше истински дявол!
Еме усети как той я привлича към леглото, почувства загрубелите му ръце да обгръщат нежно гърдите й, усети твърдия, несъмнен допир на секса му до меката вътрешна повърхност на бедрата си. Почувства неизмерим ужас.
— Не, пусни ме! Не искам това, нямаш право!
Ник беше ужасно възбуден. Думите на Еме почти не проникваха до замъгления му мозък. Искаше я. Пожела я още от първия път, когато я беше видял, и не преставаше да я желае. Но когато думите й все пак проникнаха до съзнанието му, той разбра, че наистина няма право да предполага, че тя просто така ще падне в ръцете му. Никога не се беше заблуждавал относно омразата, която тя изпитваше към него, задето беше спечелил онзи облог, а годините не бяха направили нищо, за да променят чувствата й.
— Защо правиш лошо на мама?
Гласчето оказа върху Ник същия ефект, какъвто би могла да окаже студена струя вода. Той внезапно пусна Еме и тя залитна, изтръгвайки се от ръцете му. Дишаше тежко, в очите й се четеше ужас. Ръцете й машинално се вдигнаха да поправят кока на тила, от който се бяха изтръгнали дълги кичури руса коса, разпилени по гърба й.
Ник се вгледа в детето, което беше влетяло в стаята като малка вихрушка. Изведнъж загуби ума и дума, но разбра, че трябва да направи нещо, за да успокои момчето, или да се прави на лош по време на целия си престой във „Високите дъбове“.
— Не правя нищо лошо на майка ти, синко. Не искам да навредя нито на нея, нито на някой друг в тази къща.
Огромните лешникови очи се взряха в тези на Ник с напрежение, което далеч не отговаряше на възрастта на детето. Рошава черна коса с цвета на гарваново крило обграждаше слабо, сериозно личице, чието изражение като че ли направо прониза сърцето на Ник. Чертите на това момче бяха странно познати, струваше му се, че е виждал детето и преди. Не се беше занимавал особено много с деца, но това малко дяволче лесно можеше да заеме изключително място в сърцето му.
— Какво правиш в стаята на татко?
Ник погледна въпросително към Еме. Нямаше представа, че са го настанили в спалнята на родителите.
— Това е една от малкото стаи, годни за ползване — обясни Еме, канейки се да изведе детето от стаята.
Не искаше синът й да стои близо до Ник повече, отколкото беше абсолютно неизбежно.
— Почакайте — заповяда Ник. — Още не съм се запознал със сина ви. Аз съм капитан Дръмънд.
Усмихна се широко и подаде ръка на момчето.
Бранд погледна укорително към синята униформа на Ник. Вече не беше толкова малък, че да не различава неприятелите, щом ги види. През изминалите години във „Високите дъбове“ бяха идвали доста вражески войници и той се беше научил да се държи предпазливо към всички мъже, облечени в сини униформи.
— Не ми харесваш.
— Бранд! — упрекна го Еме, поглеждайки уплашено към Ник.
Толкова малко знаеше за него, че нямаше представа как ли ще реагира на бунтовния изблик на детето.
— Няма нищо, госпожо Тревър. — Нарочно се обръщаше официално към Еме, само заради сина й. — Значи се казваш Бранд — каза той и коленичи пред момчето. — Униформата ми е синя, защото съм от войските на Съюза, но това не означава, че ще направя нещо лошо на тебе или на майка ти. Напротив, смятам да се погрижа да имате достатъчно храна, докато съм тук. Можем ли да станем приятели?