Сърцето й се заблъска лудо в гърдите. Трябваше да се сети, че мъж като Пиндър няма да я остави жива. О, моля те, господи, замоли се тя мълчаливо, прати ми Ник. Не я интересуваше какво ще стане с нея, само той да е жив и здрав и да се грижи за Бранд и Савана.
Ник се промъкваше тихо като призрак от един вагон към друг, държейки се в сянката, спираше пред всеки вагон и се ослушваше за някакви звуци. След като проучи всички по-предни вагони, стигна до последните и вече започна да се отчайва. Струваше му се, че няма да открие Еме и Пиндър. Не намери и нищо, което да му подскаже, че двамата са някъде наблизо. Но изведнъж човешки глас, долитащ от единия вагон, го накара да застане нащрек. Гласът идваше от вагона точно пред него. Трябваше да вземе решение.
Беше почти сигурен, че Еме е вътре заедно с Пиндър и щом говори с нея, значи е жива. Но ако щурмува вагона или издаде присъствието си, Еме най-вероятно можеше да бъде ранена или… убита. След няколко минути усилено мислене той клекна до вагона и зачака. Само като знаеше, че Еме е вътре с този опасен човек, усещаше, че полудява, но Ник беше печен войник и знаеше, че ще има шанс да спаси Еме само ако Пиндър излезе от вагона в полунощ.
— Време е — каза Пиндър и се изправи. Тъмнината отвън беше наметнала всичко с черния си плащ. Рехави облаци закриваха луната и от това мракът ставаше още по-непроницаем. — Радвай се на последните си минути на земята.
Отблъскващият му смях остана да се носи във въздуха дълго след като той излезе безшумно навън.
Целият премръзнал, Ник чу изскърцването на вратата. Изправи се, превърнал се в слух и напрегнати мускули. След няколко мига видя една самотна фигура да излиза от вагона и да се промъква крадешком в тъмнината. Ник зачака Пиндър да се изгуби сред вагоните и едва тогава излезе от скривалището си.
Еме чу вратата да се отваря и първата й мисъл беше, че Пиндър е решил да я убие, преди да се срещне с Ник. Тъмнината беше толкова плътна, че тя не виждаше нищо, дори сянка. Едва не припадна, когато от мрака до нея долетя шепотът на Ник.
— Еме, къде си?
Понеже устата й беше запушена, тя не можа да направи нищо друго освен да изсумти отчаяно. Но за Ник това беше достатъчно.
— Какво ти направи, скъпа? — запита той, когато напипа въжетата на ръцете и краката й.
Плъзна ръце нагоре, напипа парцала в устата й и го извади. Еме си пое дъх. Устата й беше пресъхнала.
— О, Ник, слава на бога. Ще ни убие и двамата.
— Трябва да побързаме, скъпа. — Измъкна отнякъде нож и внимателно преряза въжетата. Еме едва не изпищя, когато кръвта нахлу в изтръпналите й крайници, причинявайки й непоносима болка. — Можеш ли да вървиш? — запита той, докато й помагаше да се изправи. — Пиндър всеки момент ще се върне, като разбере, че не съм зад депото.
Отначало Еме почти не усещаше краката си, но понеже животът и на двама им зависеше от способността й да се движи бързо, тя се насили да започне да пристъпва напред. Ник я хвана за ръка и й помогна да излезе от вагона. Но като разбра, че тя не може да се движи толкова бързо, колкото се налагаше, той я вдигна на ръце и я понесе извън района на коловозите.
— Ами Гар? — запита тя.
Тогава от тъмнината изникна един войник в синя униформа.
— Добре ли е съпругата ви, майоре? — запита младият лейтенант.
— Всичко е наред, лейтенанте. Знаете какво да правите. Можете да заловите Пиндър, без да застрашите живота на съпругата ми. И, лейтенанте, пратете човек в хотела да каже на сина ми и на прислужницата, че сме в безопасност.
Войникът отдаде чест и се стопи в мрака.
— Какво става? — запита Еме, когато Ник я пусна да стъпи долу.
— Преди да изляза от щаба, организирах залавянето на Пиндър. Хората ми чакат тук от часове да им дам сигнал. Имаха заповед да не се показват, преди да съм те избавил от тоя конфедерат.
— Толкова се изплаших — въздъхна едва чуто Еме, облягайки се на ръката на Ник. — Трябваше да се сетя, че ще намериш начин да надхитриш Пиндър. Отведи ме у дома, Ник.
— Точно там ще те отведа, скъпа. В къщата, която наех за нас. Предишните наематели се изнесоха сутринта и вече можем да се нанесем. Утре ще пратя за Бранд и Савана.
Къщата, която Ник беше наел, се намираше недалече от гарата. Когато двамата с Еме влязоха вътре, тя изпита радост от мисълта, че Ник ще прекара нощта в нейното легло. Не можеше да отрече, че прегръдката му й липсваше. Беше свикнала с топлината и силата на огромното му тяло, липсваше й утехата на неговата близост. Но щеше ли да бъде същото, запита се тя, докато Ник запалваше лампата, за да я поведе нагоре по стълбите.