Когато дръпна главата му към своята и го целуна, разтваряйки крака в несъмнена покана, самообладанието на Ник рухна. Тя пъхна ръка между краката му и го насочи към себе си, а после го притисна плътно. Хълбоците й се разлюляха подканващо, засилвайки нежния огън дълбоко в тялото й. Ник изстена, овладян от непреодолима страст, и вече не успя да сдържи напиращата в него жажда.
Тласъците му бяха силни, но не задоволяваха Еме, затова тя го подканваше да прояви още повече усърдие, като издаваше леки викове и заглушени въздишки. Ръцете й не спираха да бродят по тялото му, стремейки се да запомнят всеки инч от плътта му. Запомняше разположението на всеки белег по него, запаметяваше всяка извивка и хлътнатина, инстинктивно разбираше къде да го докосне, за да му даде най-много наслада. Затвори очи, когато ласките му я докараха до ръба.
— Отвори очи, скъпа — изпъшка отчаяно Ник. — Искам да виждам изражението ти, когато те отведа в рая. — Очите й, с цвета на топъл мед, бавно се отвориха срещайки напрегнатия изумруденозелен поглед на Ник. — Хайде, Еме, о, господи, хайде.
Тласъците му станаха още по-силни.
— Ник!
Еме се държеше здраво за раменете му, сякаш пометена от стихия, докато задъханите му тласъци едва не я отделяха от леглото. Обвила крака около хълбоците му, тя го стискаше здраво и насладата ставаше непоносима и за двамата. Кулминацията дойде експлозивно, точно когато Ник се изви и за момент остана неподвижен дълбоко в нея. Тя усети горещата струя на семето му и чу виковете му миг преди да се разпадне на милиони късчета.
Потта, струяща по челото му, заслепяваше Ник, когато се опита да сдържи собствената си наслада, докато не се увери, че Еме е получила своята докрай. Едва когато усети, че трептенията, които го изстискваха, лека-полека престават и тялото й започва да се отпуска, той се отдаде на повика на бушуващата си кръв.
Еме заспа почти веднага, задоволена за първи път от много дни насам. Ник остана буден, загледан в нея, молейки се никога повече тя да не го предизвиква да й отказва насладата на тези възхитителни мигове. Независимо дали го знаеше или не, Еме го обичаше и се нуждаеше от него толкова много, колкото и той се нуждаеше от нея и я обичаше. Един ден, закле се той, щеше да я накара да забрави, че е янки, и да помни, че месторождението му няма нищо общо с любовта. Значение имаше само това, което се таеше в сърцата им. Наистина, нещата между тях бяха започнали трудно, но всичко това беше останало в миналото. Бяха женени, имаха син и той щеше да покаже на Еме какво може да направи за нея в името на любовта.
Еме прие с почти фаталистично примирение вестта, че шестдесетте хиляди войници на Шърман са излезли от Савана, за да потеглят за втори път през сърцето на Юга. Ник й беше казал, че Джеферсън Дейвис е отхвърлил безусловното предаване като нещо деградиращо и унизително. Обясни й, че походът на Шърман през сърцето на Южна Каролина и Алабама има две стратегически цели: да унищожи всички военни ресурси по пътя и да се приближи към ариергарда на Лий, като притисне армията на Северна Вирджиния в клещи между две големи армии на Съюза, за да унищожи Ли.
Еме нямаше с какво да се занимава в дните на отминаващата зима на 1865 година. Знаеше със сигурност, че е бременна, но още не беше казала на Ник. Страхуваше се, че като му каже, ще се предаде окончателно и нищо няма да остане от предишното й „аз“. Всичко щеше да принадлежи на Ник. Бранд, новото бебе, самата тя. Това беше искал той от самото начало, нали да притежава тялото и душата й?
Един ден през март Ник се прибра възбуден.
— Майка ми идва във Вашингтон да се срещне със снаха си — обяви той.
Еме знаеше, че Ник поддържа връзка със семейството си в Чикаго, но досега не беше мислила за евентуалната си среща с тях. Знаеше, че един ден ще трябва да се стигне и до това, но мислеше, че ще е след войната.
— Мама идва сама. Сестра ми очаква първото си дете след два месеца и не смее да пътува в такива обстоятелства.
— Колко… хубаво! — възкликна Еме донякъде неубедително.
— Не се тревожи, скъпа, тя ще те обикне, също като мене. Толкова много съм й писал за тебе, че реши да дойде сама във Вашингтон, за да се запознае с тебе. Имаме много място за нея.
— Колко време ще остане?
— Не повече от две седмици. Иска да се върне навреме за раждането на внучето си.
— Кога ще дойде?
— Вдругиден. Получих телеграмата.
— Знам толкова малко за семейството ти — каза замислено Еме.