Бранд мълча толкова дълго време, че Ник се запита да не би да е постъпил погрешно, като му е казал истината. Погледна към Еме, сякаш да й каже, че съжалява.
— Мога ли да смятам Борегар Тревър за мой втори баща? — запита Бранд, излизайки от дългото си мълчание.
— Мисля, че той би се радвал, сине.
— Има неща, които още не разбирам.
— Знам това, Бранд, но моля те, повярвай ми. Обещавам ти, че един ден, когато пораснеш достатъчно, за да разбереш, ще ти обясня всичко. Сега трябва само да знаеш, че и майка ти, и аз много те обичаме. И скоро ще имаш братче или сестричка. Радваш ли се?
— И аз те обичам, татко — изрече тържествено Бранд. — Мислиш ли, че може да имам братче? Ако е сестра, може да не иска да играе моите игри.
Еме се засмя ликуващо.
— Ако бебето излезе момиче, мисля, че следващото може да е момче.
Ник се засмя и трапчинката му открои.
— Аз със сигурност ще помогна, сине.
— Добре ли си, скъпа? — запита Ник за стотен път, откакто се бяха качили на влака във Вашингтон през един горещ летен ден на юли 1865. — След час пристигаме в Атланта.
— Изглеждам като слон и се клатушкам като патица, но съм добре — увери Еме своя обезпокоен съпруг.
— Изглеждаш прекрасно. Съжалявам, че пропуснах раждането на Бранд. И тогава сигурно си била прекрасна.
Влакът беше претъпкан. В периода, последвал войната, Атланта беше станала център на федералните възстановителни дейности. Понеже знаеше колко много Еме мрази Вашингтон, Ник беше помолил да го прехвърлят в Атланта. Получи назначение на отговорен пост в бюрото „Фридман“, създадено през март, което беше под юрисдикцията на военното министерство. Бюрото разпределяше храни и други необходими неща за белите и за освободените негри, помагаше на бившите роби да се приспособят към новото си състояние на свободни хора.
Еме гледаше през прозореца, питайки се какво ли е станало с „Високите дъбове“. Тъй като не беше плащала данъци от няколко години, предположи, че земята е била продадена на спекуланти от Севера. Югът вече гъмжеше от „торбалановци“ — така наричаха северните републикански политици, които пристигаха с оскъден багаж в опустошения Юг. Целта им беше да използват негрите като средство да получат служба или финансова изгода в южните щати.
Еме си спомни за онзи априлски ден, когато Лий се беше предал в Апоматокс. Пенсилвания Авеню пламтеше в цветовете на знамената. Стотици хора се прегръщаха, говореха, смееха се, ликуваха. За Еме това беше време на скръб, а не на радост. О, тя се радваше, че кръвопролитието престана, но разбираше, че южняшкото общество никога няма да бъде същото и че между победителите и победените винаги ще има огромна пропаст.
— За какво мислиш, скъпа? — запита Ник, когато забеляза колко е умислена.
— Животът ще бъде ли като преди? — въздъхна Еме
— Ще бъде по-добър — увери я Ник. — Възнамерявам скоро да подам оставка и ще живеем собствения си живот.
— Не мисля, че бих могла да живея в северни градове, ако всички са като Вашингтон.
— Може би няма да се наложи — каза Ник загадъчно.
Еме замълча и мислите й я отнесоха към онзи трагичен априлски ден, когато Линкълн падна убит от ръката на Джон Уилкс Буут, актьор, който възприе речта на президента от 11 април 1865 като изказване на радикален републиканец. Последната капка в чашата беше обещанието на Линкълн да даде граждански права на негрите.
— Във „Високите дъбове“ ли отиваме, мамо? — запита Бранд.
Мислите на Еме се върнаха към настоящето.
— Страхувам се, че е невъзможно, скъпи. С години не сме плащали данъците. Имението вече не е наше.
Бранд погледна към Ник за потвърждение, но когато той не каза нищо, за да оспори думите на Еме, ентусиазмът на момчето угасна.
— Не се тревожи, синко, ще намеря къде да живеем — обеща Ник. — Вече имам нещо предвид за нас. Трябва да настаним удобно майка ти, преди да дойде новото бебе.
Савана хвърли загрижен поглед към наедрялата талия на Еме и подметна:
— Тогава трябва да побързате, майоре. Това дете няма да чака много. Еме не беше толкова едра с Бранд.
— Не се тревожете за мене — каза малко рязко Еме. Настроението й се менеше непредсказуемо.
Ник се засмя и потупа снизходително ръката й.
— Ще се тревожа за тебе, докато не видя детето в ръцете си.
Атланта беше невероятно оживена, гъмжеше от мъже в сини униформи, сред които се виждаха цивилни, завърнали се по домовете си, и освободени негри, които бродеха из улиците. Влакът пристигна с два часа закъснение и Ник веднага откара всички в хотела, където беше телеграфирал да им запазят две стаи. Поради пренаселеността на града и многото спекуланти, които прииждаха със стотици всеки ден, той сметна, че е имал късмет и е можал да осигури достатъчно място на семейството си.