Еме беше по-изтощена, отколкото би искала да си признае. Беше толкова наедряла и трудно подвижна, че дори ходенето й представляваше трудност. Не можа да се настани добре във влака, умореното й тяло крещеше за почивка. Ник излезе почти веднага, за да се яви в службата си и да се занимае с някои недовършени работи. Еме се запита какви ли недовършени работи може да има в Атланта, но беше твърде уморена, за да го разпитва. Предположи, че ще търси жилище, където да се настанят.
Един ден, след около седмица, Ник се върна в хотелската стая доста преди пладне, след като беше излязъл, както обикновено, в седем сутринта. На Еме това ранно връщане й се стори странно, защото работата му беше много отговорна.
— Искаш ли да се поразходим извън града, скъпа? — запита Ник, влизайки забързано в стаята.
Усмихваше се от ухо до ухо и беше в такова приповдигнато настроение, че любопитството й веднага се събуди.
— Да се поразходим? — запита тя невярващо. Всъщност, изобщо нямаше настроение да излиза.
Но Ник беше така непреклонен, че тя не можа да му откаже.
— Каручката ни чака долу, обещавам, че ще те возя много предпазливо. Една разходка извън града ще ти се отрази много добре. Дълго се застоя в хотела, скъпа, а преди това и във Вашингтон.
— Ще вземем ли Бранд и Савана? Сигурна съм, че много ще им хареса да се поразходят.
— Не този път, Еме. Искам да бъдем само двамата.
Еме беше доста озадачена от странното настроение на Ник. Много отдавна не го беше виждала такъв. Обикновено се възползваше от всяка възможност да прекара известно време с Бранд и сега тя не разбираше защо той не иска синът им да дойде с тях точно на тази разходка.
— Поръчах да ни приготвят кошница с храна, да хапнем сред природата.
— Къде отиваме?
— Има ли значение?
Еме беше озадачена от зеления пламък в очите му. Какво ли е намислил?
— Не, не особено. Но трябва да кажа на Бранд и Савана, че излизам. Бранд ще се разочарова.
Погледна към него изпод дългите си мигли, очакваше да види дали ще си промени намерението и ще отиде да вземе Бранд и Савана. Но не стана така.
— Отбих се при тях, преди да дойда тук — обяви Ник. — Погрижил съм се за всичко.
От начина, по който го каза, на Еме й се стори, че Ник крие от нея нещо около този излет. Да не би да е намерил къща и иска да я изненада? Да, това ще да е, реши тя.
Денят беше горещ и влажен, както може да бъде един юлски ден в Юга. Откакто беше пристигнала в Атланта, Еме беше оставила всички фусти с изключение на една и носеше само свободни рокли без ръкави, които прикриваха закръглената й фигура. Взе чадърче, за да се предпази от слънцето, и каза, че е готова.
Верен на думата си, Ник подкара полека каручката по оживените улици на Атланта и я насочи към покрайнините на града. Подпряла се удобно на кожената облегалка, Еме вдишваше с пълни гърди свежи аромат на диви цветя след кратката нощна буря и се радваше, че Ник я убеди да излязат сред природата. Той като че ли не беше определил накъде ще кара, или поне така се стори на Еме. В ранния следобед спряха и обядваха с храната, приготвена от хотела. След един приятен час, прекаран под сянката на мощен дъб, Ник предложи да продължат.
— Това ми прилича на пътя за „Високите дъбове“ — каза Еме, когато Ник подкара каручката по един път, който тя веднага разпозна.
Толкова пъти беше минавала оттук в миналото.
— Така е. Полковник Мълинс ме помоли да огледам една земя, която искал да купува.
Долната устна на Еме трепна.
— Да не би да иска да купи „Високите дъбове“?
Ник се усмихна едва забележимо.
— Не, скъпа, полковник Мълинс не се интересува от „Високите дъбове“.
Еме нямаше смелостта да запита дали някой вече не е купил имението. Нито пък искаше да види изгорелите руини на къщата, която беше обикнала. Вместо това тя обърна вниманието си към свежия летен ден и към бебето, което носеше в себе си. Положила ръце на корема си, тя се питаше дали то ще бъде момиче или момче и дали ще прилича на Бранд.
Колко различно беше всичко с тази бременност, замисли се тя. Когато носеше Бранд, единственото, което я крепеше и й помагаше да понесе изпитанието, беше огромната й омраза към Ник Дръмънд. Ако я нямаше тази омраза да я крепи, Еме сигурно не би оцеляла. Сега любовта на Ник я крепеше и бъдещето никога не беше изглеждало по-красиво.
Докато конят вървеше в лек тръс под изгарящото слънце, клепачите й започнаха да се затварят и главата й натежа.