Той скочи от каручката, обърна се и вдигна Еме, за да й помогне да слезе долу. Постави я внимателно на земята и я целуна леко, после обгърна с ръка раменете й и я поведе към къщата.
— Ела да видиш владенията си, госпожо Дръмънд.
Спомените на Ник за къщата са били невероятно точни, помисли Еме, докато лежеше в леглото по-късно вечерта и чакаше Ник да се съблече и да дойде при нея. Всички стаи бяха почти еднакви по размер и пропорции с унищожените от пожара. Всеки детайл беше стриктно възпроизведен.
— Как успя да направиш всичко това? — запита тя, когато Ник се настани до нея в новото им легло. — Кога намери време?
— Не беше лесно — призна той. — Знаех колко много означава имението за тебе и Бранд, затова платих данъците, преди да заминем за Вашингтон през зимата на 1864. Предчувствах края на войната и си съставих план за възстановяването. Начертах скици и се свързах със строителните компании. Нямах проблем да намеря работници и ръководители, които да искат да работят на пълен работен ден срещу пълно заплащане.
— Не мога да повярвам, че си го направил заради мене.
— Обичам те, Еме Дръмънд. Не преставам да ти го казвам още откакто те открих отново преди почти една година. Ти беше толкова смела тогава, като се изправи срещу мене в преддверието на „Високите дъбове“ с онзи смешен малък пистолет. Напомни ми за онзи друг момент, когато също ме заплаши с оръжие. Помниш ли — на борда на „Дикси Бел“. Не искам никога повече да се съмняваш в моята любов. Като възстанових „Високите дъбове“ заради тебе, исках да ти покажа колко много те обичам.
— Нямам нужда от доказателства, Ник — въздъхна блажено Еме. — Напълно оценявам това, което си направил. И вече се примирих с факта, че съм обикнала един янки. Където и да избереш да живеем, ще ми бъде приятно.
— Избрах „Високите дъбове“. — Нежна тишина се спусна помежду им. Изведнъж Ник се размърда и каза: — Благодарил ли съм ти за Бранд? Той е прекрасно момче. Чудесно си го възпитала. Сега, когато ще имаме още едно дете двамата с тебе, това прави живота ми пълен.
— Може да искам повече от две деца — пошегува се Еме, сгушвайки се до него.
— Ще направя всичко по силите си, скъпа, за да те удовлетворя — изрече Ник с хитра усмивка. — Обичам те. Ще направя всичко, което може да те ощастливи.
— Най-щастлива съм, когато се любиш с мене.
— Тогава ти обещавам непрекъснато да те държа щастлива.
ЕПИЛОГ
Април 1866
Еме пъхна едно семе в дупката, която току-що беше изкопала, и натрупа плодородната пръст отгоре с помощта на малката си лопата. Обичаше пролетта. Тази година опустошената от войната земя показваше признаци на възраждане, гражданите на Юга бяха започнали да градят новия си живот.
Коленичила в пръстта, тя пое с наслада мириса на богатата почва, съживена от обилните дъждове, и си спомни всички неща, за които трябваше да бъде благодарна. Отпусна се назад на пети и с опакото на дланта си обърса капчиците пот, избили по челото й, оставяйки по него следа от пръст. Градината щеше да даде добър плод тази година, помисли тя и пъхна в пръстта още едно семе.
Погледна към далечния край на широката поляна и видя Ник да приближава към къщата. Както обикновено, Бранд препускаше до него на гърба на едно пони, което Ник му беше купил за шестия рожден ден. Тя отвърна с усмивка на приветствения жест на Ник, когато я видя коленичила в пръстта. Той подкара коня си към нея. Бранд го следваше неотстъпно. Колко си приличаха бащата и синът!
Ник слезе от седлото, помогна й да се изправи и я целуна звучно по устните.
— Утре започваме да плевим — каза той. — Полето е изсъхнало достатъчно, за да започнем да сеем.
Еме се усмихна, изненадана от това, колко добър фермер беше станал Ник за краткото време, след като подаде оставка от армията. Някои от бившите роби се бяха върнали във „Високите дъбове“ да търсят работа и той ги беше наел. Плащаше им добре и те изглеждаха доволни. Имаше достатъчно хора да работят на полето и в самото имение, всички бяха настанени в удобни жилища.
Условията в Атланта бяха ужасяващи. Повечето бивши роби нямаше къде да отидат и бродеха по улиците, търсеха работа и нерядко се биеха помежду си. Федералното правителство се опитваше да помогне, но огорчените конфедерални войници, завърнали се от бойното поле, за да заварят разрушен досегашния си живот, доста допринасяха за хаоса.
— Добре ще е тази година да видим отново реколта — каза замечтано Еме. — Много ми е жал за всичките ни съседи, които нямаха нашия късмет. Завинаги загубиха земите си.