Хората му бяха претърсили околността и бяха застреляли един глиган. Прясното месо беше прекрасно допълнение към скромните порции, осигурявани от интенданта. Лейтенант Дил беше осведомил капитана си, че един фургон с провизии, включително прясно телешко и свинско, ще пристигне тук след няколко дни. Ник смушка лейтенанта и отбеляза, че ще трябва да изразходват храната малко по-пестеливо, за да има достатъчно за младата вдовица, сина й и прислужницата. Дил веднага разбра какво иска да каже началникът му и остави вилицата, обяснявайки, че апетитът му е намалял, понеже на обед е ял достатъчно с войниците. Честно казано, Ник усещаше, че би могъл да изяде целия глиган, но удоволствието да гледа как Бранд омита храната беше достатъчна награда заради това, че щеше да стане почти гладен от масата.
Вечерята свърши бързо, прекалено бързо според Ник. Днес Еме го беше заинтригувала точно така, както и преди пет години. Макар да беше облечена в проста, избеляла и кърпена рокля, със загрубели от физическа работа ръце, лицето й беше все така красиво, а фигурата все така стройна и крехка. Ник си спомняше бурната страст, която беше отключил у нея през онази невероятна нощ на блаженство. И искаше да го направи отново, копнееше за това повече, отколкото за каквото и да било друго в живота си.
Еме се облегна назад и въздъхна, заситена за първи път от много време насам. Усмихна се на Бранд, който тъкмо пъхаше последното парче месо в устата си. Не беше искала да живее на издръжката на Ник Дръмънд, но като виждаше доволното лице на сина си, това беше за нея по-важно от гордостта й. Погледна скришом към Ник изпод спуснатите си клепачи и се стресна, установявайки, че потайният му поглед се е спрял на нея.
Ник се вглеждаше в лицето на Еме, разтеглил устни в едва забележима усмивка. Кожата й беше обагрена в бледорозово, устните й бяха плътни и закръглени, скривайки едни извънредно бели зъби. Когато тя се усмихна на Бранд, той си пожела да се беше усмихнала така и на него. Но тя го мразеше толкова силно, че ненавистта й отиваше далеч отвъд цвета на униформата му и мястото, където се беше родил. Мразеше го поради причини, които го озадачаваха… защото изобщо не можеше да си ги представи.
Изнервена от внимателното наблюдение на Ник, Еме се изправи сковано. Ник и лейтенант Дил учтиво станаха от столовете си.
— Време е Бранд да си ляга. Ако ме извините, господа, отивам да се погрижа за сина си.
— Ще се върнете ли после? — запита Ник.
— Не мисля — отвърна Еме. — Денят беше дълъг.
— Настоявам — каза Ник. — Има някои правила, които трябва да се спазват, докато хората ми пребивават тук. Трябва да ги обсъдим.
— Не може ли да почака до утре?
— Не.
Еме закърши нервно ръце. Какво искаше той от нея? Беше ужасена от мисълта, че е познал нещо от себе си в Бранд. Възможно ли беше да го е разсърдила, отказвайки да удовлетвори молбата му?
— Доста късно е, капитане — възрази лейтенант Дил, усещайки нерешителността на Еме и в пристъп на съжаление към младата вдовица.
Не можеше да си представи защо капитанът я дразни, освен ако… освен ако между тях нямаше нещо повече от това, което показваха.
— Съгласен съм, лейтенанте, и предлагам незабавно да идете да си легнете. Утре преди съмване трябва да идете на разузнаване в неприятелска територия. Колкото до вас, госпожо Тревър, ще се срещнем в кабинета след един час. Ще имате достатъчно време да се погрижите за сина си.
Като се видя така внезапно отпратен, Дил побърза да излезе от стаята. Ако капитанът имаше някакви намерения относно младата вдовица, той не би заложил на успеха му. Еме Тревър не изглеждаше от онези жени, които безропотно ще се подчинят на мъж, когото очевидно ненавиждат.
— Лека нощ, госпожо Тревър — каза той. — Приятни сънища.
Еме бързо хвана сина си за ръка и го изведе от стаята, отказвайки да погледне към Ник, докато минаваше край него.
— Лека нощ, Бранд — каза Ник, докато детето излизаше от стаята. — Един час, госпожо Тревър — повтори той, специално обръщайки се към Еме.
— Капитан Дръмънд лош човек ли е, мамо? — запита Бранд, когато двамата влязоха в неговата стая.
Детето добре съзнаваше враждебното отношение на майка си към янкито, което го объркваше, защото капитанът му беше казал, че не е застрелял татко му.
Еме едва се сдържа да не каже, че капитан Дръмънд е най-невъобразимо ужасният дявол. Беше взел толкова много от нея… толкова много. Беше й измъкнал парите, беше й откраднал девствеността, без дори да осъзнае тази кражба. Но нещо дълбоко в нея не й даваше сърце да разобличи непоносимия янки пред сина си. Макар че Бранд никога нямаше да узнае, че Ник му е баща, тя не би могла да изрече думи, които да го осъдят в очите на малкия му син. Неприязънта, която изпитваше към Ник Дръмънд, беше толкова лична, че Еме не можеше да я сподели с никого, още по-малко с детето си… с неговото собствено дете.