— Може би някакво съобщение — предположи Еме. — Питам се…
И тя сви рамене и се обърна.
Ник насочи мъжа към палатките на войниците, после бавно се запъти към къщата, стиснал папката. Еме чу как входната врата се затръшва зад него и стъпките му отекнаха по стълбите, когато той се запъти към усамотената си стая, за да се запознае със съобщението от щаба. Откакто янките бяха пристигнали във „Високите дъбове“, сега за първи път тук идваше пратеник. Макар Еме да беше любопитна, все пак не започна да гадае какво ли съдържа кожената папка. Войната беше причинила на нея и близките й невъобразима мъка и тя се справяше с това, като не обръщаше внимание на всекидневните военновременни ужаси. Това може би беше поведение на страхливка, но тя не намираше друг начин да запази здравия си разум.
На следващия ден Ник изведе патрула още призори. Еме чакаше точно такава възможност, за да наруши забраната му относно излизането извън къщата и двора. Знаеше, че горските плодове вече са узрели, и планираше да се измъкне при първа възможност, за да ги обере. Имаше още малко захар, за да направят вкусни пайове. Съобщи на Савана какво възнамерява да направи.
— Знаеш какво каза капитан Дръмънд, миличка — предупреди я Савана. — Защо не го попиташ дали може да идеш? Така няма да може нищо да каже, като научи, че си постъпила против волята му.
Еме изфуча сърдито.
— Няма да позволя на този мъж да контролира живота ми! Винаги съм брала горски плодове по това време на годината и няма сега да оставя глупавите му забрани да ми попречат! Моля те, наглеждай Бранд, докато ме няма. Ще си дойда много преди капитан Дръмънд да се върне с патрула.
Савана поклати укорително глава, наблюдавайки как Еме се отдалечава към гората, нанизала дръжката на кошницата на ръката си.
— Инат човек — измърмори тя на глас. — Най-инатливото момиче, което някога съм виждала.
— Къде отивате, госпожо Тревър?
Гласът на лейтенант Дил накара Еме да спре насред двора. Лейтенантът много се възхищаваше на дребничката руса вдовица, но беше достатъчно умен, за да разбере, че капитан Дръмънд има някакви права над близостта с нея.
— Това трябва да е очевидно, лейтенанте — отвърна мило Еме. — Отивам да бера горски плодове. Плодовите пайове ще станат прекрасен десерт за днешната вечеря.
— Така е — съгласи се лейтенант Дил. — Капитан Дръмънд даде ли позволение за вашата малка екскурзия в гората?
— Разбира се — излъга Еме. — Иначе нямаше да тръгна.
— Тогава няма да ви спирам — усмихна се Дил, заблуден от невинния поглед на лешниковите очи на Еме и милото й държание. — Ще чакам вечерята с нетърпение.
В гората беше хладно и мрачно. Еме си проправяше път покрай паднали дървета и гниещи клони, запътила се към полянката с храсти, която беше открила отдавна, още когато беше дошла като млада булка във „Високите дъбове“. Бо много обичаше плодовите пайове, направени с плодовете от тази полянка. Точно както си мислеше, храстите бяха натежали от едри, сочни боровинки, които само чакаха да бъдат откъснати от бодливите си клончета. Тя моментално напълни кошницата.
— Еме! — Името й прошумоля в листата като безплътен призрак. Чу го ясно, но не можа да разбере откъде идва гласът. — Еме, насам! Зад високия дъб с кривия дънер!
Еме се извърна и се вгледа в дървото, но погледът й не можеше да проникне зад масивното стъбло на дървото. Косъмчетата на тила й настръхнаха, по гърба й пропълзя вледеняваща тръпка.
— Кой… кой си ти? Какво искаш от мене?
Минаха няколко секунди, изпълнени с напрежение, преди една фигура да излезе иззад дъба. Еме ахна, когато позна човека.
— Боже господи, Еме, колко хубаво е да те види човек! Все така красива, както винаги.
— Гар! Гарсън Пиндър! Чух, че си бил тежко ранен и не се знаело дали ще оживееш.
Гарсън Пиндър и семейството му бяха приятели на семейство Тревър. Тя и Бо посещаваха от време на време красивата им плантация, разположена на половин ден път от „Високите дъбове“. Сега от нея бяха останали само обгорените руини на някога великолепната къща. Майката на Гарсън и двете му сестри живееха при роднини в Савана. Баща му беше загинал при Гетисбърг.
Гар се ухили безсрамно, оглеждайки Еме от глава до пети. Беше си останал едновремешният наперен млад мъж и Еме с изненада установи, че войната почти никак не го е променила. На няколко пъти открито беше флиртувал с нея, но понеже двамата с Бо бяха големи приятели и от закачките му не беше произлязло нищо сериозно, тя никога не беше споменавала за това пред съпруга си.
— Както виждаш, добре съм, жив и здрав. Сега съм към военното разузнаване.