Выбрать главу

— Какво, по дяволите, правиш тук, когато изрично ти забраних да излизаш от двора?

— Аз… помислих, че си излязъл.

Ник я изгледа ядосано.

— Конят ми загуби подкова и трябваше да се върна. Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Исках да набера горски плодове.

— Така ми каза и лейтенант Дил. Нарочно си го излъгала. Знаеш много добре, че не съм ти давал разрешение да ходиш сама в гората.

Еме не трепна, въпреки че долови надигащия се у него гняв.

— Помислих, че един пай ще ни дойде много добре тази вечер.

Ник хвана ръката й и силно я разтърси.

— Остави пая, Еме, не знаеш ли колко е опасно да се движиш сама из гората? Наоколо скитат дезертьори и мародери, които на бърза ръка могат да се разправят с тебе. — Зелените му очи изведнъж се присвиха подозрително и той запита: — Какво всъщност правиш тук?

Огледа се предпазливо наоколо и ръката му се стрелна към оръжието.

Еме се изчерви и с уплаха в погледа проследи накъде гледаше Ник. Горещо се замоли Гар вече да се е отдалечил достатъчно.

— Казах ти, събирах горски плодове. Пусни ме!

Той я пусна така рязко, че тя тупна на колене.

— Къде са плодовете? Въпросът му я стресна.

— Си… сигурно съм ги забравила.

— Тръгнала си в гората специално за плодове и си ги забравила?

Той я изгледа подозрително.

— Сигурно съм се разсеяла и съм си тръгнала без тях. Ще ида сега да ги взема.

— Не и без мене.

Той хвана китката й и я дръпна към гората, влачейки я покрай дървета и храсти, докато не стигнаха полянката с плодовете. Кошницата лежеше на земята, преливаща от сочни боровинки.

— Нали ти казах! — изписка триумфално Еме.

— Да, каза ми — повтори бавно Ник. Бляскавите му зелени очи като че ли проникваха до самата й сърцевина, обвиняващи, заплашителни… — Извини ме, че не ти повярвах.

Еме се изправи в целия си ръст от пет фуга и три инча.

— Сега може ли да си вървя? Трябва да започна да правя пая, ако искам да стане за довечера.

Последва напрегнато, неловко мълчание, когато двамата се втренчиха един в друг, взаимно предизвиквайки се кой ще направи първото движение.

Самообладанието на Ник се пречупи първо. Той нарочно се бе държал настрани от Еме в последните седмици, помнейки колко го мрази тя. Но не минаваше и минута, без да осъзнава ясно присъствието й и леденото й презрение. Беше забелязал разликата, която три обилни хранения на ден бяха предизвикали в тънкото й тяло, и беше благодарен, че дойде тук точно в онзи момент. Красивото й лице беше смекчило израза си. Закърпената рокля вече не висеше на раменете й като на закачалка. Сега тя предизвикателно подчертаваше извивките й. От нея се излъчваше някакво крехко сияние, каквото не беше виждал у друга жена.

Тя беше невероятно еротична. Миглите й бяха гъсти и с цвят на тъмно злато. Ярката й физиономия излъчваше почти осезаема чувственост. Болезнената жажда, която се раждаше у него всеки път, щом я зърнеше, изведнъж избухна и той рязко я обърна към себе си. Очите му потъмняха, той изпусна дълга стенеща въздишка и я дръпна още по-близо. Еме усети как меките й гърди се опират в твърдата като скала гръд на Ник. Той се отдаде на властта на дяволите, които го обсебваха, и я целуна. Независимо дали това му харесваше, Еме се превръщаше в истинска мания за него.

Тя беше обречена. Почувства се хваната в капан. Искаше да избяга от успокояващата близост на огромното му тяло, от смущаващата летаргия, която превръщаше краката й в дървени трупчета. Защо Ник Дръмънд й действаше по този начин, запита се тя оскърбено. Защо споменът за Бо избледняваше от ума й, сякаш никога не беше съществувал мигът, когато този мъж я беше държал в прегръдките си?

Устните му бяха твърди, горещи, невероятно властни, оскърбително… изкушаващи. Прекалено изкушаващи, когато ръцете й като че ли се сдобиха със собствена воля и се вдигнаха, за да се обвият около врата му. Тя се топеше в неговата топлина, във вкуса му, във възхитителния му мъжки аромат. Нерешителната реакция на Еме изтръгна стон от устните на Ник. Когато прекъсна целувката, на неустоимото му лице се настани една дяволска усмивка.

— Казах ти да не ме докосваш! — извика разгорещено Еме.

— Да не искаш да ми кажеш, че не ти харесва?

— Мразя това. Мразя те!

— Погледни ме, Еме. — Когато тя се дръпна, той хвана брадичката й с палеца и показалеца си и вдигна главата й, принуждавайки я да го погледне в очите. Двамата се гледаха в очите, без да дишат, не желаейки да отстъпят нито инч, преди Ник да изрече: — Ти си лъжкиня, скъпа. Не знаеш ли, че очите са прозорците на душата? А твоите, красива моя госпожо Тревър, са по-изразителни от много други. Искаш ме, скъпа, точно толкова, колкото и аз те искам. Защо се бориш с мене? Съпругът ти отдавна е мъртъв. Нищо не ни спира да задоволим взаимната си жажда, която изпитваме един към друг.