Тя го изгледа презрително. Спомени, които отказваха да умрат, лежаха като камъни посред река в паметта й, водейки я към един неоспорим факт. Ник Дръмънд беше взел девствеността й и дори не беше го осъзнал. Вероятно и нямаше да го интересува, дори да го знаеше. Тя можеше да му прости това, че е янки, да му прости, задето бе отнел девствеността й, без да се замисли, и й беше дал Бранд, но не и това, че я смяташе за курва.
— Вие сте непоносим, капитан Дръмънд! — Онези часове на невероятна страст, които й беше дал, не съществуваха, повтаряше си твърдо тя. Те бяха видения от един сън, който нямаше място в действителността, защото беше свършил преди много години. — Не искам да имам нищо общо с тебе.
— Излъжи ме за друго нещо — каза той, полагайки я нежно върху леглото от сухи листа, засипали земята. Твърдите му устни заглушиха яростния й протест. Тя усети ветреца да охлажда разгорещената й плът и разбра, че той е вдигнал роклята й до кръста. Внезапно цялата й борбеност се оттече от нея. Тя се беше уморила да се бори с него.
— Много добре, капитан Дръмънд — изрече Еме, мъчейки се да си поеме дъх, — хайде, направи най-лошото, на което си способен, вземи ме насила. Виждам, че няма да се успокоиш, докато не получиш това, което преследваш още откакто влезе пак в живота ми. Но не очаквай да ми бъде приятно.
Тя нарочно разтвори крака, предлагайки му свободен достъп до онова, за което той копнеше по-отдавна, отколкото би бил склонен да си признае.
Ник изригна неочаквано проклятие и се отпусна назад на пети. Макар че Еме го изкушаваше, той се поколеба. Да я изнасили? Това го отвращаваше — той ненавиждаше бруталните мъже, които искаха насила да получават нежност от жените. Първия път, когато беше взел Еме, не я беше изнасилил, затова не можеше да разбере защо тя мисли, че сега иска да я изнасили. Искаше да се люби с нея, да й даде онова удоволствие, което тя заслужаваше. Беше толкова сигурен в способността си да я накара да го желае, че едва не пренебрегна думите й. Но погледът в очите й изцеди целия огън от тялото му. Той се изправи и й обърна гръб, докато оправяше дрехите си.
Думите му, отправени към нея, бяха като жесток удар с камшик.
— Събери си краката, приличаш на курва.
Еме премига невярващо.
— На курва! Така винаги си мислил за мене, нали? Нищо чудно, че те мразя.
— Връщай се в къщата — заповяда грубо Ник. Избягваше да я погледне. — Аз ще донеса кошницата.
Когато тя се забави да изпълни нареждането му, той изкрещя:
— Чу ме, махай се оттук, преди да съм си променил намеренията!
Еме се отдалечи тичешком.
Дишайки накъсано, Ник облегна глава на ствола на едно дърво и го заудря с юмруци, докато ръцете му не се разкървавиха. Какво му беше станало тази сутрин, запита се мрачно. Какво го беше накарало да й се нахвърли по този начин. Защо омразата й пронизваше сърцето му като кама? Защо имаше чувството, че ако не проникне в нея, ще умре? Собствената му годеница не му действаше по такъв начин, а Реджина беше страстна жена. Повечето жени, с които се беше любил, минаваха в забрава, след като уталожеше първия пристъп на страстта си. Но дори след пет години часовете, прекарани насаме с Еме, изпъкваха в мисълта му с ярка релефност.
Еме го мразеше.
Той затвори очи, припомняйки си…
Стоеше пред нея в цялото великолепие на голотата си, напълно възбуден и горд с тялото си, уверен в способността си да дава наслада, готов да й даде удоволствие така, както на никоя друга жена досега. Беше твърд и пулсиращ, членът му се издигаше мощно от тъмната растителност между краката. Тогава тя го погледна и той едва не експлодира. Очите й бяха разширени и невярващи, сякаш той беше първият мъж, когото някога беше виждала във възбудено състояние. Той знаеше, че това е преструвка, но тя му харесваше. Коленичи пред леглото и очите му започнаха да я поглъщат. После бавно започна да я възбужда по всички начини, на всички места, които знаеше, че жените харесват. Суета, суетни, с влажния връх на езика си…
— Капитан Дръмънд, къде сте?
Лейтенант Дил се приближаваше, трошейки съчки и клончета под краката си, и гласът му изтръгна Ник от чувственото пътешествие в миналото.
— Тук съм, лейтенанте — извика той, борейки се да овладее бушуващите емоции.
Скоро Дил се показа. Изглеждаше облекчен, че го вижда.
— Госпожа Тревър се върна сама от гората и аз се разтревожих. Добре ли сте?