— И още как — измърмори Ник.
Храна почти не им беше останала, затова войниците трябваше едва ли не да гладуват, докато чакат да дойде поредната доставка. Много добре си представяше какво ли й е на една жена с дете и без никакви средства за живот.
Приближиха се към вратата и Ник почука с дръжката на пистолета. Звукът отекна кухо във вътрешността на къщата. Когато никой не отговори, той натисна дръжката. Тя се завъртя с лекота под пръстите му. Вратата беше дебела, но носеше следи от удари, сякаш някой се беше опитвал да я изкърти. Ник я побутна с ботуша си и я отвори.
Тя стоеше пред него, насочила стар, ръждясал пистолет точно към корема му. Лицето й беше строго и в паметта на Ник изникнаха неясни спомени — че преди много време е преживял същото нещо. Усещането беше странно, но толкова завладяващо, че той трябваше да присвие очи, за да преодолее полумрака в огромното преддверие и да фокусира по-ясно лицето на жената.
Нито пурпурните сенки по деликатната плът около меднокафявите й очи, нито хлътналите бузи под високите скули можеха да отнемат дори частица от красотата й. Закърпената и избеляла синя рокля висеше като на закачалка върху измършавялата й фигура. Но Ник забеляза, че по тялото й все още са останали съблазнителни извивки, благодарение на които можеше да я определи като красива млада жена. Русата й коса беше свита на стегнат кок на тила, подчертавайки фината костна структура под бледата кожа с цвят на слонова кост.
Сърцето на Ник затуптя лудо, докато се взираше в тези изпълнени с омраза очи. Усети как се пренася пет години назад в една нощ на незабравима страст на борда на „Дикси Бел“. Погледът му се спря върху нея — твърд, нетрепващ, неразгадаем.
Еме Фортюн.
Беше я взел в момент на неописуема лудост, за да си получи дълга на честта от една моментна игра на комар.
И не можа да я забрави нито за миг. Първия път, когато я беше видял, беше усетил страст, нищо друго, и я беше задоволил по един незабравим начин. Съжаляваше за бързината, с която се беше разделил с нея на следващата сутрин, но тя спеше толкова сладко, че не му даде сърце да я събуди. Беше слязъл на брега в Начез и веднага се беше качил на влака за Чикаго. Но оттогава често му се беше случвало да мисли за Еме Фортюн и в следващите години на няколко пъти беше пътувал с речни кораби, надявайки се още веднъж да срещне очарователната комарджийка, която така успешно се бе представяла за невинно създание. Или беше много талантлива актриса, или извънредно опитна, защото знаеше всички необходими движения.
Имаше толкова много въпроси, които искаше да й зададе. Но нито в Ню Орлийнс, нито в Начез успя да намери някой, който да познава комарджийка на име Еме Фортюн или да знае какво се е случило с нея. Сякаш беше изчезнала от лицето на земята и Ник се принуди да изпрати спомена за нея в една част от паметта си, която някак отказваше да умре.
Пистолетът, насочен към корема му, потрепна.
— Какво търсите тук? Вие и подобните ви не взехте ли вече достатъчно от мене? Нямам какво повече да ви дам.
Гласът й беше натежал от горчивина, дрезгав от омраза и Ник не можеше да я упрекне заради това.
— Не искаме да ви сторим нищо лошо, госпожо Тревър — изрече той меко.
Пристъпи към слънчевото петно, образувано от светлината, която си беше пробила път през зацапания прозорец в мрачното преддверие, и свали шапката си.
Еме си пое дъх на пресекулки. Гъстата черна коса подчертаваше медния цвят на лицето му, загорялата кожа, контрастираща с тъмносиньото на униформата. Загарът му беше доста по-силен и лицето — с повече бръчици, отколкото когато го беше видяла за последен път. Сърцето й се заблъска като полудяло в гърдите, когато стряскащите му зелени очи се спряха на лицето й. Те притежаваха хипнотична сила, която я парализираше и й пречеше да осъзнае как странно се взира в чувствената му уста, в трапчинката на брадичката, в свитите вежди, които вдълбаваха една бръчка на челото и засенчваха тези невероятни очи. Очи, наситени с тайно знание, което извика прилив на червенина по бледите бузи на Еме. Очите на дявола.
Ник Дръмънд.
Изглеждаше състарен, закоравял от войната, с по-сурово стиснати устни, отколкото си го спомняше. Изражението му беше решително, но чертите на лицето му донякъде се смекчаваха от трапчинката на брадичката.
Ужас скова езика на Еме. От думите му разбра, че я е познал, въпреки че тя много се беше променила през изминалите години. Знае ли за Бранд, запита се тя, отчаяно взирайки се в лицето му, за да разбере за какво мисли. Очите му оставаха все така непроницаеми. Много малко й трябваше, за да ненавижда Ник Дръмънд, и още по-малко — за да си спомни начина, по който се беше почувствала, след като се беше любила с него в онова отдавна отминало време, и скъпоценния дар, който й беше дал той в лицето на нейния син. Бранд беше единственият човек, когото си имаше на света, освен Савана, която много обичаше и която я обичаше също толкова предано. Овладя я ирационален страх, че Ник Дръмънд е дошъл да й вземе сина. Беше живяла с този страх цели пет години и отчаяно искаше Ник да си тръгне, преди да е видял Бранд.