След това спря да им се противопоставя. Макар че усети как Джеб се качи върху нея и яростно започна да хапе гърдите й, тя остана неподвижна. Като се молеше за смъртта, която не идваше, тя чу онзи, който бе наречен Уийзъл, да псува и да казва:
— Ей, по дяволите! Не я убивайте, преди и аз да съм я начукал! Боже! Тя кърви като заклана свиня.
Наблизо Джон изпъшка печално и безпомощно. „Не, не, не!“ Слабият й глас повтаряше името на съпруга й отново и отново, като молитва. Макар ясно да усещаше продължаващото насилие и терзаещата болка, Чарити откри накрая едно малко защитено кътче в съзнанието си и накара сломената си душа да долази в него. След цяла вечност, както й се стори, тя разбра, че сигурно е изпаднала в истерия, защото, когато Уийзъл, с подобното на пор лице, я възкачи и се взря в нейното лице, тя изпита налудничав подтик да се смее. Или ставаше безчувствена към болката, или тялото на Уийзъл бе толкова слабо, но тя не почувствува нищо, когато той проникна в нея. Тази малка, незначителна победа предизвика ромонещ смях в гърлото й. Може би най-после идваше желаната смърт. Може би точно затова не я болеше така ужасно.
Смехът й се стопи нечут, когато последният, Бронк, се качи върху омаломощеното й тяло. Той не бе от тия, които се задоволяват с полумъртва жена под себе си, затова нареди на Уайти да й освободи китките.
— Нека дращи и впива нокти, ако иска — каза той през смях. — Ако обичам нещо да правя, то е да обяздвам дива кобила! Гледайте внимателно, приятели, да ви покажа как се прави!
Възседнал я като кон, той замачка гърдите й, като измъчваше разкъсаните й, подути зърна, докато тя безпомощно скимтеше. Като й го заби с престъпна сила, той я подразни.
— Хайде, малка кобилке! Опитай се да ме хвърлиш! — при тези думи той постави токовете на ботушите си до насинените й бедра. — Мърдай, дявол да те вземе! Мърдай! — заповяда й той грубо. После направи нещо, което никой не очакваше — заби и прокара шпорите си по цялата дължина на бедрата й. От ханша до коляното кожата зейна разкъсана.
Болката я прониза като нажежена до бяло светкавица. Бедрата й пламнаха, като че бяха жигосани с нагорещени ръжени. Не по своя воля Чарити се мръдна нагоре, като достави на Бронк удоволствието, което търсеше, но причини на наранените си вътрешности още по-разкъсваща болка. Един последен, изпепеляващ душата писък се откъсна от разраненото й гърло и се понесе от среднощния бриз. Преди да стихне ехото от този писък, Чарити с радост потъна в мрачните, зовящи обятия на безсъзнанието.
3.
Значи това е адът. Въпреки влажния и остър студ, който я пронизваше до костите, Чарити знаеше, че това трябва да е адът. Щур смях се надигна в гърдите й. Как ще се изненадат всички, когато разберат, че царството на дявола не е пламтящ пъкъл, в края на краищата, а студ, така пронизващ, че ти попарва душата и кара зъбите ти да тракат в устата.
Адът бе мрак — така непрогледен, че те задушава, сякаш си загънат в черен покров и си погребан жив. Той те потапя в собствения ти вонящ страх, страх, който омърсява ноздрите и полепва по езика. Адът бе болка, която притъпява съзнанието и толкова дълбоко прониква в него, че почти е невъзможно да се мисли за нещо друго.
Жалко стенание се дочу сред всепоглъщащата черна мъгла и показа на Чарити, че не е сама в страданието си. Едва тогава осъзна, че и тя издаваше същите ужасни звуци. Странно, но съзнанието, че нещастието й е споделено, не го облекчаваше. Това по-скоро засили собствената й мъка и накара солени сълзи безпомощно да се стичат от очите й.
— Чарити… о, боже… Чарити… — гласът долиташе от мрака слаб и тънък.
„Джони?“ — помисли си тя объркано, със сърце, натежало от отчаяние. И Джони ли бе в ада? Но той бе толкова добър! Тя също — поне се бе опитвала да бъде. Хрумна й мисълта, че доста добри хора щяха да се изненадат, когато открият колко трудно се отива в рая. Раят сигурно е населен с разочаровани християни!
— Чар… ити.
— Тук съм, Джони — извика тя, като се напрягаше да го види в мастилената нощ. Усилието да говори я накара да трепне. Надигна се жалко скимтене, което засили мъката й. Тя чувстваше гърлото си раздрано и отвътре, и отвън, а думите й излизаха като стържещ шепот.
— С… съжалявам… толкова съж… алявам.
Объркване и болка замъглиха съзнанието на Чарити.
Съжалява? За какво? Какво казваше Джони? Внимателно, интуитивно разбирайки, че и най-малкото движение ще й причини мъчителна болка, Чарити се опита да надигне тялото си натам, откъдето идваше гласът на Джон. Като с копие я прободе пареща болка. Писък раздра гърлото й, и обкръжаващият мрак стана още по-наситен. Той удавяше гласа на Джони и притъпяваше вкуса и мириса на ад.