Как й се искаше прерийният вятър да спре вечния си вой! Бе толкова печален звук, толкова тъжен и изпълнен със страдание. Не! Не, това изобщо не бе вятърът. Това бе звукът на собствената й агония, която се сливаше в нощта с тази на Джони. Тя бавно отвори очи и облекчено въздъхна. Поне не бе съвсем тъмно вече. Тя забеляза туфи трева до главата си и някакви сенки наоколо. За момент сърцето й замръзна от уплаха, когато си помисли, че неподвижните сенки са на нападателите й. После разпозна, че сенките са на каруцата и конете, и се отпусна с облекчение. Разбойниците си бяха отишли. Слава богу, че тези ужасни зверове си бяха отишли! Въздишката — слаба и на пресекулки — я накара да почувствува гърдите си като хлътнали: болеше я дори когато дишаше. Слабостта и болката пак отприщиха насъбралите се сълзи.
— Джони? — като събра малко кураж, който й беше останал, Чарити се взря в нощното небе и изстена най-големия си страх. — Ние ще умрем тук, нали, Джони? Точно тук, тази нощ… — ридания заплашваха да я задавят, но тя накара думите да излязат от разтрепераните й устни. — Тук, в мръсотията… и в собствената ни кръв.
Някъде наблизо, отляво на Чарити, Джон изпъшка в отговор.
— Чарити… о, боже! Чар… Съжалявам. Трябваше да те защитя — въздъхна той тежко.
— Страх ме е! — слабият й изплашен вик прозвуча силно в тихата нощ и стресна и двамата. — Страх ме е да умра, Джони! Като християнка… знам, че не бива да се страхувам, но е така! — думите й излизаха на пресекулки, болката я бъхтеше като наковалня, но необходимостта да говори, да е близо до него й даваше сила да издържи.
— Моля те… недей! — тя долавяше сълзите в гласа на Джон, който я молеше да не плаче, да не мисли за това, да не се страхува.
— Иска ми се… да те прегърна.
— И на мен — като напрегна очите си, на Чарити й се стори, че го вижда на няколко крачки от себе си, близо до каруцата. Предполагаше, че е още завързан за колелото, но не можеше да каже със сигурност, вероятно поради това, или защото и той бе твърде слаб и изпитваше непоносима болка, не можеше да пропълзи до нея. С всеки изминат момент Чарити чувстваше как животът си отива… Мъглявина се промъкваше в ъглите на очите й и непознати вълни я заливаха, като я зашеметяваха. Беше й студено, толкова студено!
Изминаха минути, а може би часове. Когато Джон отново проговори, гласът му бе просто дрезгава въздишка.
— Прости ми. Обичам те…
Смразяващ ужас я прониза с нови тръпки, когато Чарити осъзна колко слаб бе гласът на Джон и това накара думите й да прозвучат по-остро:
— Джони? Не умирай, Джони! Не умирай и не ме оставяй сама тук! Моля те! Моля те, не прави това!
Трудното му дишане бе като музика за слуха й. То поне бе доказателство, че той все още е жив, че не бе я оставил да се изправи сама пред смъртта си.
— Дръж се, Джони! Още малко. Моля те! Може би някой ще ни намери!
— Моли се! — изграчи той.
Тази единствена дума върна страха, който я преследваше.
— Да, да. Отче наш.
Интересно, колко по-леко й стана отведнъж, как съзнанието й искаше да се отдалечи от болката. Утешителните думи на познатата молитва не идваха, докато Джон не започна да се моли — тихо, настойчиво. Те започнаха да се молят заедно, замиращите им гласове ги свързваха в самотата на нощта.
Джон не довърши тази молитва. Чарити — също. Когато тя чу гласът му да затихва, и нейният замлъкна.
— Джони? — прошепна тя. Като затаи дъха си, Чарити се напрегна да долови неговия. Единственият отговор бе зловеща тишина: последва звук, като лек ветрец, като пърхането на ангелски крила във въздуха. Когато уплахата закръжи над тялото й и накара кожата й да настръхне, тя закрещя името му през израненото си гърло. — Джони! Джони! Джони!
Бледата й трепереща ръка се протегна към него, търсейки успокоение, което не получи. Сълзи замъглиха зрението й и в един благословен момент й се стори, че той сякаш помръдна, но това се дължеше само на сълзите й, които караха силуета му да трепти пред очите й.
Като събра всяка капка сила, която й бе останала, решена да не обръща внимание на болката, която знаеше, че ще последва, Чарити се придърпа към него. Ярко оцветени светкавици я разтърсиха, така мъчителни, че дъхът й изхвръкна от дробовете. Тя не виждаше, не чуваше, не можеше дори да пищи, така ужасно я болеше.
Топла, лепкава кръв се изтичаше между краката й. Като се добра на няколко инча до тялото на мъжа си, Чарити почувствува как кръвта се изпомпва от тялото й и къпе бедрата й в лепкаво яркочервено — нейната кръв, тази на детето й.