Някъде над нея един облак застрашаваше да я обгърне в мрачните си дипли. Тя нямаше повече сила и воля да се бори. Когато облакът я погълна, тя се опита пак да се моли, но без Джони успя само слабо да промълви „Отче наш… Отче наш…“ Дори с цената на живота си не можеше да си спомни останалата част от молитвата. Нищо — Джони скоро що й помогне да си я спомни.
Когато Мейно се натъкна на каруцата, мъртвия бял и голата, полумъртва жена, бе склонен да продължи и да отиде толкова бързо и толкова далече, колкото можеше да го отнесе конят. Сцената бе пропита с миризмата на кръв, смърт и насилие, а на Мейно изобщо не му трябваха неприятности.
В продължение на дни се опитваше да остане незабелязан, откакто Тъпия нож и бандата му от северни шайени бяха избягали от резервата и се бяха отправили на север. Мейно бе мелез и приличаше повече на арапахо, отколкото на бял, а това сега не бе благоприятно за него. Белите хора не бяха чак толкова съобразителни и не различаваха едно племе от друго, а и в повечето случаи това изобщо не ги интересуваше. Обикновено те първо стреляха, а после задаваха въпросите и Мейно се бе научил на предпазливост като основно правило за оцеляване.
Вече бе заобиколил и бе подминал каруцата с няколко крачки, когато чу жената да стене. Той дръпна юздата и се обърна да погледне към нея, после поклати глава и си наложи да извърне поглед. Макар и да не се бе приближавал, можеше да разбере, че е изнасилена. Всеки, който има ум, можеше да се досети, тъй като тя беше гола и по краката й се стичаше кръв. Както изглеждаше, тя щеше да отиде при съпруга си на оня свят, преди слънцето да се издигне много високо. По-добре да стои настрана от тази неприятност, си каза той, тъй като жената така или иначе щеше да умре.
Жената отново изпъшка. Мейно затвори очи и стонът й отекна в съзнанието му. По дяволите! Защо не бе умряла досега? Още веднъж дръпна юздата на коня, но този път го върна обратно при каруцата. Можеше само да се надява този глупав подтик да не доведе до собствената му гибел. Може би след една глътка вода, потупване по ръката и утехата да знае, че няма да умре сама, жената ще му направи услугата да се спомине бързо и кротко. После, ако имаше огромен късмет, той щеше пак да продължи пътя си — с малко закъснение и без да научи нещо повече.
„Неприятности“, „беди“ бе второто име на Додж Сити.
Юмручни сбивания, схватки между въоръжени мъже, боксови състезания, борба с бикове — за каквото и да се сетиш, градът го бе преживял. Спокойствието бе рядко явление, дори и посред зима, когато събирането на добитъка за слагане на клеймо бе спомен от лятото. В този град с постоянно население по-малко от хиляда, с шестнадесет кръчми и почти още толкова вертепа винаги се мътеше някаква беля.
Досега, само през тази година, имаше опит за обир на влак, жестоко убийство на двама служители на закона, единия, от които бе Ед — по-големия брат на Бат Мастърсън, безброй престрелки и сблъсъци с крадци, убийци, конекрадци, престъпници и каубои, които се напиваха от малко. А сега и шайените, с техния поход през Западен Канзас, бяха разбунили духовете и всички непрекъснато виждаха индианци зад всяка скала и храст и стреляха по всичко, което се движи. А бе едва септември!
Само нещо наистина ужасно можеше да шокира хората, които ежедневно живееха сред толкова насилие. Но при вида на мелеза, който бавно яздеше по улицата, като държеше изпадналата в несвяст Чарити Приндъл, всички по пътя ахнаха. Зад Чарити и загорелия непознат втори кон носеше тялото на Джон Приндъл, завързано през гърба на коня.
Тъй като бе неделно утро, обикновено най-спокойното време от седмицата за малък град като Додж, Мейно се надяваше да осъществи милосърдната си мисия, без да създаде много смут. За зла участ обаче пристигането им причини огромно вълнение. Започна се от едно момче, което се връщаше от тоалетната на двора. От изненада момчето замръзна на място, а устата и панталоните му останаха отворени. После то хукна презглава, като по пътя се закопчаваше, крещеше за началника на полицията, за шерифа, за армията, за всички, които смяташе, че трябва да научат за нападението на индианците над града и за убийството на семейство Приндъл.
Когато чуха врявата, хората започнаха да се изсипват от къщи и църкви, да се показват от прозорците, като разтриват сънените си и зачервени от уиски очи. Те зяпаха опулени, разменяха си слисани погледи и тревожно шептяха. Колкото по-нататък отиваше Мейно, толкова повече хора се тълпяха на улицата, докато накрая той просто спря коня и зачака. Първите, които колебливо се приближиха, бяха мъж в тъмен костюм и дама с къдрава кестенява коса и хубави златисти очи като на котка. Господинът протегна ръце към жената в обятията му.