Чарити лежеше отдолу задъхана, а тъмнокосата му глава се гушеше върху нежните й гърди. Тя бе захапала долната си устна, за да не издаде неволно тайната, която така отчаяно копнееше да му каже. Чудно как не я изтърси, когато се любиха.
Сърцето й копнееше да му каже за бебето, но първо трябваше да е сигурна. Не можеше да събуди надеждите му и да ги разбие после само защото бе повярвала на някакъв си мил, свадлив старец. „След още няколко седмици — обеща си тя сънено, а в очите й напираха сълзи. — Когато се върнем вкъщи, когато знам със сигурност, че не е грешка или че тялото не ми играе номера, ще му кажа.“
— Омъжи се за мен, мила — промърмори той, като целуваше сенчестата долина между гърдите й и облиза една солена капка, която се бе стекла там. — Забрави за всичко друго. Омъжи се за мен и да заминем някъде, където никой не е чувал за нас.
Улучи болното й място. Можеше ли да направи това, когато още двама от убийците на Джони не бяха заловени? Можеше ли да погребе миналото така успешно и дълбоко, че да не преследва никого повече? Ако съдбата е благосклонна, ще има друго дете на мястото на нероденото и нова любов. Сякаш бе чудо, но смееше ли да му се довери все още? Искаше й се. От цяло сърце й се искаше.
— Ще видим — отвърна тя.
— Обичам те.
— Аз също те обичам, Люк. Повече от всичко. Дай ми, моля те, още малко време.
Тъй като не знаеше какво друго да направи и като си призна, че това е малко по-окуражителен отговор, Люк се съгласи неохотно и безмълвно. Поне този път не му каза направо не. Ще потърпи още малко. Ще се опита да й предостави времето, което й трябва, за да реши в негова полза.
Следващото утро бързо изтичаше. За пръв път Люк се успа. Чарити бе станала цял час преди него и когато той слезе, вече бе закусила и простираше току-що изпраните дрехи на простира на Марта Уайтинг.
Марта му сервираше на кухненската маса. Оттам, докато Люк се хранеше, а Марта месеше тесто за хляб, двамата можеха да гледат Чарити през отворените прозорци.
— Можеш да ми кажеш, че не е моя работа, но ще се омъжиш ли за госпожата, за да дадеш име на детето си? — попита внезапно Марта. — От теб е бременна, нали?
Люк едва не си отхапа пръстите, защото, като се опитваше да си отхапе препечена филия, не я улучи и зъбите му здраво стиснаха пръстите.
— К… какво каза?
— Няма нужда да повтарям и няма нужда да се правиш на глупак. Чу ме добре.
— Госпожо Уайтинг, няма бебе. Грешиш.
— Разбира се — присмя се тя и сумтейки изрази невярата си. — И Джордж Уошингтън спи в момента в леглото ми!
— Надявам се да му е удобно — подигра се Люк с широка усмивка, после пак стана сериозен. — Чарити не може да има деца. Но ако разбере, че съм ти казал, ще ми откъсне главата. Много е докачлива на тая тема, нали разбираш.
Марта замислено се намръщи.
— Е, плуват ли тука корабчета? — запита тя. — Или ти лъжеш, или тя, или и двамата сте слепи като прилепи и тъпи като пънове. Че на това момиче му се пече кифла във фурната е толкова ясно, колкото, че аз съм си замесила ръцете в тесто. Тя позеленя още щом влезе в кухнята тази сутрин и помириса бекона, който се пържеше. Изхвръкна през вратата и се давеше като патица, глътнала бръмбар.
Люк поклати глава, с което изразяваше, че не е съгласен, но че се забавлява от цветистата реч на Марта.
— Съжалявам, че ще те разочаровам, госпожо, но Чарити е такава от известно време. Лекарят в Сан Антонио й даде някакво лекарство за стомаха. Ние смятаме, че неразположението й се дължи на пътуването, защото, когато спрем за известно време, състоянието й се подобрява.
Марта го погледна право в очите.
— Така. Кога за последен път е имала мензис? — когато кръвта се качи в главата на Люк, тя се засмя. — Е, не ми казвай, че не си забелязал, когато нощните ти забавления са прекъсвали за кратко време — такъв жизнен младок си. И не си прави труда да отричаш, че вие двамата не използвате леглото само за спане. Не съм паднала от небето. Освен това стените в тази къща са тънки като хартия и почти всичко се чува — тя се усмихна по-широко. — А вие двамата така се забавлявахте, че щяхте да съборите гредите снощи.
— Няма да отричам — каза той и се учуди, че по врата му изби руменина. — Веднага бих се оженил за Чарити, ако се съгласи. Вече няколко пъти я молих и тя най-после каза, че ще си помисли.
— Е, по-добре да мисли бързо тогава. Защото ще люлее бебе през пролетта. Доста съм видяла и знам, макар че господин Уайтинг и аз не бяхме благословени със свои собствени деца. Оплаквала ли се е от напрегнати гърди? Раздразнителна ли е? По-уморена от обичайното? Лесно ли припада?
Очите на Люк се разширяваха все повече след всеки признак, който Марта изброяваше.
— Но тя ми каза, че не може да има деца — промърмори той повече на себе си. — Знам колко я боли и залагам живота си, че казва истината.
— Доколкото я знае — съгласи се Марта. — Не казвам, че нарочно те мами. Не изглежда такава. Може би няма представа, че е бременна.
Люк кимна.
— Но лекарите? Защо не разбраха те?
— Противно на това, което повечето от тях искат да мислим и ни карат да вярваме, лекарите не са богове. И те като обикновените хора грешат, а правят и големи гафове понякога. Ами че аз познавам един, който каза, че човекът е умрял, а старецът се изправи, изплю пилешката кост, с която се бе задавил, и нарече доктора лъжец и мошеник. Най-щурото нещо, което съм виждала!
— Не знам — каза Люк, а бръчката на челото му се вряза по-дълбоко. Колкото повече мислеше, толкова повече смяташе, че Марта е права, но как, по дяволите, да се увери? Нещо повече, как да убеди Чарити, че е възможно? — Просто не знам.
— Аз знам — твърдо заяви Марта. — Ако бях на твое място, щях хубавичко да си поговоря с тази млада особа и бързо да оправя нещата. Щях също да задвижа проповедника й… — тя спря и се загледа през прозореца с пресмятащ поглед. — Ето пак. Хванала се е за въжето, като че ли животът й е в опасност и изглежда сякаш ще припадне или ще си изповръща червата.
Люк хвърли един поглед през прозореца и изхвръкна през задната врата.
— Чарити!
Коленете й се подгънаха, преди той да я стигне. Хвана я тъкмо когато въжето се скъса и мокрото пране се разпиля около главите им.