Очите на Люк се разширяваха все повече след всеки признак, който Марта изброяваше.
— Но тя ми каза, че не може да има деца — промърмори той повече на себе си. — Знам колко я боли и залагам живота си, че казва истината.
— Доколкото я знае — съгласи се Марта. — Не казвам, че нарочно те мами. Не изглежда такава. Може би няма представа, че е бременна.
Люк кимна.
— Но лекарите? Защо не разбраха те?
— Противно на това, което повечето от тях искат да мислим и ни карат да вярваме, лекарите не са богове. И те като обикновените хора грешат, а правят и големи гафове понякога. Ами че аз познавам един, който каза, че човекът е умрял, а старецът се изправи, изплю пилешката кост, с която се бе задавил, и нарече доктора лъжец и мошеник. Най-щурото нещо, което съм виждала!
— Не знам — каза Люк, а бръчката на челото му се вряза по-дълбоко. Колкото повече мислеше, толкова повече смяташе, че Марта е права, но как, по дяволите, да се увери? Нещо повече, как да убеди Чарити, че е възможно? — Просто не знам.
— Аз знам — твърдо заяви Марта. — Ако бях на твое място, щях хубавичко да си поговоря с тази млада особа и бързо да оправя нещата. Щях също да задвижа проповедника й… — тя спря и се загледа през прозореца с пресмятащ поглед. — Ето пак. Хванала се е за въжето, като че ли животът й е в опасност и изглежда сякаш ще припадне или ще си изповръща червата.
Люк хвърли един поглед през прозореца и изхвръкна през задната врата.
— Чарити!
Коленете й се подгънаха, преди той да я стигне. Хвана я тъкмо когато въжето се скъса и мокрото пране се разпиля около главите им.
27.
— Какво си направил? — изпищя възмутена Чарити. Тя се опита да скочи от леглото, но рязкото движение отново й причини главозамайване и тя пак се отпусна върху възглавниците, втренчила яростен поглед в Люк. — Как можа? Как посмя? Вярвах ти! А ти да вземеш да доведеш лекар да ме прегледа, докато съм в безсъзнание? Какво ти дава право да постъпваш така без мое знание или съгласие?
— Фактът, че носиш моето дете, ми дава голямо право — каза й той. — А и бих казал, че изглежда доста подозрително, че не си изненадана. Откога знаеш, Чарити? Защо си крила от мен? И как, по дяволите, изобщо се случи, след като ти бе така уверена, че не може?
Бе объркан и оскърбен, Чарити, единствената жена, на която смяташе, че може да има доверие, бе като всички останали. По лицето му бе изписана предпазливост, докато очакваше някакво обяснение и не смееше да се надява, че ще повярва на това, което тя ще му каже.
— О, Люк — изстена тя обезпокоена, а собственият й гняв се стопи пред болката му. — Не бях сигурна. Честно. Първо, Анди Нелсън каза, че повече не мога да зачена, а лекарят в Сан Антонио не бе напълно съгласен. А после, изведнъж, другият в Уако ми каза да очаквам дете рано през пролетта. Не знаех на кого да вярвам.
— Познато чувство — увери я той със строго скръстени на гърдите ръце, като й отправи суров поглед.
— Искаше ми се да повярвам, но не исках да събуждам надежди, докато не съм абсолютно сигурна.
— И кога щеше да стане това? След като се роди детето?
— Знам, че си ми сърдит, но се опитай да видиш нещата от моя страна, Люк. Моля те. Просто за момент се постави на мое място и си представи как съм се чувствала аз. Бях изплашена. Страхувах се да повярвам, страхувах се й да не повярвам. Надявах се да стане чудо и неразположението ми да се окаже признак, че наистина съм бременна с твоето дете, особено след прегледа в Уако. Страхувах се да ти кажа…
— Защо, за бога, се страхуваше да ми кажеш нещо, което знаеш, че ще ме накара да те обичам повече? — прекъсна я той, като се намръщи ядосано.
— Защото не исках да се случи нещо лошо. О, Люк, ти не разбираш! А и как би могъл? В деня, когато ни нападнаха, Джони и аз току-що бяхме научили за нашето бебе. Може би се държах глупаво или безумно, но не исках отново да се случи така. Почувствувах, че ако ти кажа, ще предизвикам съдбата да стовари върху нас някакво ново нещастие. Исках да запазя това дете колкото мога по-дълго. Не искам да загубя твоето бебе, Люк, както загубих това на Джони.
Горещи сълзи се стичаха по лицето й, когато го погледна, а влажните й очи го молеха да я разбере и й прости.
Тя се протегна и го хвана за ръката, като я стисна между своите.
— Моля те, Люк! Моля те, повярвай ми! Моля те, разбери колко трудно ми бе сама да преценявам. В ума си и в сърцето си. Не мисля, че аз самата го повярвах истински досега. Изглеждаше толкова невъзможно! Чудо, което могат да ми отнемат всеки момент. Исках да ти кажа. Исках да споделя с теб. Просто ужасно се страхувах, че нещо лошо ще се случи, ако го направя.
Като прекара свободната ръка по лицето си, Люк затвори очи и пое дълбоко дъх.