— По дяволите, Чарити! Дори и да не си повярвала, ти си подозирала. Трябваше да ми кажеш. Остави ме да се лутам като слепец, да се тревожа и да се чудя какво ти има. Да се страхувам, че може да е нещо сериозно.
— Сериозно е. За мен беше ужасно сериозно.
— Можеше и да стане. Преследвахме Бронк, яздихме упорито и рискувахме твоя живот и този на детето ми, но аз не знаех, нали? — справедливо я обвини той. — Защото ти си адски суеверна и твърдоглава, за да ми кажеш.
— Люк…
— Стига толкова, Чарити. Стига толкова. Ще се оженим днес дори ако се наложи да те завържа и с револвер да те накарам да изречеш съгласието си. После си отиваме веднага у дома.
— Но…
— Никакво „но“ по тоя въпрос. Тъй като не можеш да вземеш прилични решения тия дни, ще ги вземам аз. А що се отнася до Уайти и Уийзъл, забрави ги. Премахнахме четирима от тия, които тръгнахме да преследваме, и това трябва да ти е достатъчно. Твоята безопасност и тази на детето ни ще са на първо място отсега нататък.
— Добре — нацупените й устни изстреляха думата, макар че в небесносините очи се таеше подозрително пламъче.
За момент той остана слисан, сякаш го бе изненадала с внезапното си съгласие.
— Добре? — повтори той. — И толкова? Просто така?
— Искаш да ти противореча ли? — запита тя, като повдигна хубавите си вежди. — Помисли пак Люк Стърлинг. Аз те обичам. Обичам детето ни. Искам то да носи твоето име. Повече от всичко на света искам да съм твоя жена и да родя твоето дете. Вече сериозно съм мислила да се откажа от преследването заради здравето на детето и моето. В края на краищата, заловихме най-лошите, а ако Уайти и Уийзъл се появят в живота ни някога, предполагам, че просто ще се наложи да се оправим с тях тогава. Просто ще трябва да се науча да не се страхувам, да вярвам, че ние можем да се защитаваме и да пазим детето си, че заедно ще можем да се справим с трудностите, които животът ни изпраща.
— Аз ще те пазя, Чарити. И двама ви — обеща той.
— Ти беше прав за много неща, Люк — продължи тя. — Че е време да прекратим преследването, че насилието и кръвопролитието е повече, отколкото съм предполагала в началото, но аз бях доста упорита и не го признавах досега. Наистина искам да приключа с това.
— Ще можеш ли да приключиш? — тихо запита той, като знаеше колко й е трудно да остави ненаказани двама от онези. — Ще можеш ли да загърбиш миналото, без да съжаляваш? Защото, ако не можеш, ще те закарам във фермата и ще тръгна сам да ги търся.
— Знам, че ще го направиш, но няма да те моля за това. Твърде много те обичам, за да рискувам да те загубя заради двама като тия. Ако ще започваме нов живот заедно, то нека си измием ръцете от тая мръсна работа. Ще продадем фермата и ще заминем за Монтана, ще отглеждаме пилета, крави и коне.
— И деца — добави той почтително.
— Може да е само това — предупреди тя, защото знаеше, че това дете е чудо, което може да не се повтори.
— Няма значение, ще е наше. Твое и мое — нещо заседна в гърлото му и той едва преглътна. Като се наведе до леглото, Люк я взе в обятията си. — Обичам те, мила. Винаги ще те обичам, каквото и да се случи.
— Каквото и да се случи — повтори тя унесено, а сърцето й преливаше от любов.
— С този пръстен се венчавам за теб — тържествено повтори Люк и за огромна изненада на Чарити извади най-красивия пръстен, който тя можеше да си представи. Беше с красив виолетово-син камък, майсторски оформен, който дръзко изпъкваше на нежно украсената с филиграни сребърна халка.
Устните й оформиха беззвучен въпрос, но получиха само два топли груби мъжки пръста върху тях, които потиснаха любопитството й, докато проповедникът продължи с церемонията.
Люк й смигна, не приличаше на развълнуван младоженец, а на Чарити й се струваше, че търкат вътрешностите й върху дъска за пране. И въпреки това никога не бе се чувствала толкова горда — застанала до него и пъхнала трепереща ръка в неговата. Не помнеше да е била толкова обичана, толкова хубава и цялата тръпнеше от щастие.
Като я погледна, Люк реши, че никога не я е виждал толкова красива, сякаш от душата й се излъчваше някакво сияние. Роклята, която бе взела назаем, й стоеше великолепно, тъй като бе на госпожа Уайтинг, същата дама, която преди й бе заела дегизировката за бара.
Тази рокля обаче бе много по-скромна, по-подобаваща за булка, но не чак толкова моминска. Марта бе пренебрегнала белия цвят и бе избрала бледосин атлаз, украсен с бяла дантела, която опасваше корсажа до панделката около врата и тук-там бе вмъкната в дългите ръкави. Подходящ бродиран шал, тънък като паяжина, украсяваше златистата й коса, която бе разпусната свободно по молба на Люк.