На него не му провървя толкова, що се отнасяше до дрехите. Марта изглади единствения му свестен черен панталон и колоса единствената официална бяла риза и яка, но за такова кратко време той не успя да намери подходящо сако. Трябваше да се задоволи с луксозна жилетка и тясна вратовръзка, набързо купени и смъкнати от гърба на някакъв комарджия, който минаваше през града. При дадените обстоятелства Люк се чувстваше щастлив, че е облечен прилично, и щеше да остане поразен, ако узнаеше, че Чарити го смяташе за най-красивия мъж, когото е виждала.
Господин и госпожа Уайтинг им станаха свидетели. Люк и Чарити си размениха брачни клетви, които ги обвързваха до живот. Така се врекоха един на друг, докато са живи.
Когато Люк пожела първата целувка от съпругата си и устните й отвърнаха нежно и сладостно в свят обет, сърцето му щеше да се пръсне.
— Е, госпожо Стърлинг? — прошепна той по-късно, за голямо удоволствие на семейство Уайтинг. — Как се чувстваш след една законна и благоприлична целувка?
Тя му се усмихна, а в палавия й поглед проблясваше любов.
— Трябва да събера още няколко, за да направя сравнение, господин Стърлинг. Но позволи да те предупредя, че законно и благоприличие не означава студено и безстрастно, иначе ще си имаш неприятности.
Чудо на чудесата! Марта бе успяла да направи и торта като допълнение към чудесната сватбена вечеря. Всичко през този ден бе в чест на тържествения и великолепен повод. И другите гости на хотела се включиха в празненството и вдигаха сърдечни тостове за младоженците дълго време след като те се бяха изнизали към спалнята си.
— Все още не мога да повярвам — промърмори Чарити, като отдели устните си от тези на Люк, когато вече бяха сами в стаята си.
— Кое? — запита той, целуна я по брадичката и бавно продължи към устните. — Че ще родиш нашето дете или че сме женени?
— И двете.
Тя вплете пръсти в твърдата черна коса на слепоочията му и брачната халка улови светлината на лампата, като я отрази в червени и пурпурни искри.
— Люк, къде намери толкова великолепен пръстен? Когато го сложи на пръста ми, помислих си, че ще умра от изненада.
— Радвам се, че ти харесва. Нося го от Сан Антонио и чаках да приемеш предложението ми. Всъщност камъка имам отдавна, но бижутерът трябваше да го намали и да го постави на халката.
— Да го намали? — можеше да си представи колко голям е бил, щом сега закриваше пръста й и хвърляше виолетови отблясъци.
— Да — той се ухили. — Беше голям колкото яйце на гъска, но реших, че ще ти тежи малко на ръката.
— Господи! Сигурно! Но откъде, за бога, го взе? Кога? Как?
— От пещерата, скъпа. Беше се пъхнал в ботуша ми, без да забележа, и реших, че ще е хубав спомен. Имай предвид, че не е толкова скъп, колкото диамантите и смарагдите. Бижутерът го нарече аметист.
— Изящен е и за мен е по-скъп от всичко, което би могъл да избереш — мило му каза тя. — С него са свързани приятни спомени и сега няма никога да ги забравя. Но ти си го намерил и ти също трябва да имаш някакъв спомен — със съжаление прибави тя.
Той изведнъж се засмя, освободи се от прегръдката й, бръкна в джоба си и извади малка торбичка.
— Имам, мила, макар че не съм сигурен какво да правя с него. Може би ще ми подскажеш някои идеи?
Като дръпна връвчицата, той изсипа купчина виолетови камъчета в шепата й, докато те я препълниха и се разпиляха по пода.
— О, небеса! — възкликна тя, а той продължи да се смее на удивлението й.
— Мислиш ли, че ще можем да купим няколко глави добитък за дома ни в Монтана с тях? — попита той. — Както казах, няма да ни направят много богати, но ще ни помогнат да започнем, не си ли съгласна?
— Да не съм госпожа Люк Стърлинг, ако не е така.
— О, ти наистина си госпожа Люк Стърлинг. Не се съмнявай в това. И ще бъдеш госпожа Стърлинг още дълго, дълго време.
Тази брачна нощ изобщо не можеше да се сравнява с първата, прекарана в пустинята. Между булката и младоженеца нямаше колебание, нямаше тромави прегръдки и опипване в мрака. Нямаше неловкост и сдържаност. Имаше само сладостна първична страст, която нарастваше като великолепно изпълнена музика. Ръцете му играеха по тялото й, сякаш изкусен музикант гали струните на арфа. В отговор то пееше въодушевен припев, а малките й ръце изтръгваха нежна музика от неговото. Мелодията се разливаше около тях на приливи и отливи, понякога изпълнена с копнеж и трогателност, понякога извисяваща се до най-силната страст. Обезумелите им сърца туптяха с ритъма на барабани, в радостните им викове отекваха цимбали и тромпети, а въздишките им напомняха за звуците на нежни цигулки. Музиката се извиси в безумно кресчендо и ги унесе в чудната хармония от чисти и въодушевени тонове, довеяни от нощния бриз. Когато стихна и последният трептящ звук, те запазиха сладкия спомен в сърцата си.