— Аз съм лекар — просто каза той, — познавам тази жена.
Мейно се наведе и предаде тялото на Чарити в ръцете на доктора толкова внимателно, сякаш то бе направено от най-финия кристал.
— Внимавайте — предупреди той, а от подутите устни на Чарити се откъсна глух стон. — Ребрата й са счупени и тя ужасно кървя по целия път дотук.
Доктор Нелсън кимна мрачно на индианеца. Двамата си размениха красноречиви погледи, с които си казваха, че тя няма да живее дълго. Отново, за частица от секундата, Мейно улови онзи златист, разтревожен, внимателен и топъл като зимен огън поглед на жената, която стоеше до доктора, и сърцето му подскочи в гърдите. Преди тя да се извърне, му се стори, че видя за миг душата си в искрящите дълбини на очите й, но това впечатление бързо отмина.
Дори през тънкото одеяло, с което Мейно бе загърнал тялото на Чарити, докторът усещаше силната й треска.
— Господи, сякаш е пламнала! Идвала ли е изобщо в съзнание?
Кисела усмивка изкриви устните на Мейно.
— Само толкова, че да ме види, но изпищя и отново припадна. Веднъж-дваж промърмори, но смятам, че не е на себе си. Нелсън, не губи повече време.
— Сю, да я занесем вкъщи и да видим какво можем да направим.
Няколко загрижени приятели последваха доктора и сестра му, когато те се отправиха към кабинета в техния дом на съседната улица. Мейно ги проследи с поглед, като се зачуди за малко каква ли бе на доктора тая Сю с чудните златисти очи. Жена ли му бе?
— Ами Джон? — запита някой.
Други се скупчиха около тялото на своя приятел и съсед, като слисано клатеха глави.
— Мъртъв е — потвърди друг тъжно. — Най-добре да го занесем в погребалното бюро.
Това май бе единственото нещо, което можеха да направят за него.
Жени плачеха. Мъже се опитваха да ги утешат. Извисиха се гласове, които споделяха и скръб и гняв, и невяра, че такава трагедия е сполетяла семейство Приндъл. Двама мъже вече отвеждаха коня на Джон.
Мейно обърна коня си и тръгна в същата посока, откъдето бе дошъл. Точно сега всички бяха зашеметени, но след няколко минути гневът им щеше да нарасне и те щяха да търсят да обесят някого с главата надолу. Мейно искаше да е на мили оттук, когато тази объркана навалица се превърне в обезумяла, неразумна тълпа.
Изведнъж някой се изправи пред него с пистолет „Колт-45“, насочен право в гърдите му. Мейно хвърли поглед на хубавия му костюм, на сивото му бомбе, самодоволно кацнало върху тъмнокосата глава, и замръзна. Нямаше нужда да му се представя. Макар че лично никога не бе срещал шериф Мастърсън, ужасната репутация на този блюстител на закона бе достатъчна да увери Мейно, че въпреки контешкия му вид, не бива да го приема несериозно.
— Дотук, индианецо! — изръмжа Мастърсън. — Слез от коня бавно и дръж ръцете си така, че да ги виждам! Ще погостуваш на затвора Форд Каунти. Колко дълго и колко здрав ще останеш, ще зависи от това, дали ще харесам отговорите на въпросите си — с посребрения край на бастуна си Мастърсън сръга Мейно в ребрата. — Да вървим, мелез!
— По дяволите, Върджил! Какви ги вършиш, та хвърляш това асо?
Върджил се хвана за главата и застена заради глупавата си игра. Първата свястна ръка карти, която му се падна тая вечер, и той буквално я подари. Сърдитият му поглед огледа задимената кръчма и попадна на мъжа, облечен в черно, който се движеше от маса на маса, сякаш бе двойник на дявола.
— Проклятие! — оплака се Върджил. — Как очаквате от човек да се съсредоточи върху играта в присъствието на този наемен стрелец, който му диша във врата. И ако ми кажете, че той не ви кара да подскачате от ужас като буболечка в сгорещен тиган, лъжете!
— Какво ли търси?
— Белята си търси, най-вероятно — измърмори друг играч.
— Чух, че обикаля целия Остин и разпитва за някакъв Данди.
— За какво ли му трябва?
— Ако искаш да разбереш, върви го питай. Аз не съм чак толкова глупав. Негова си работа.
И Люк смяташе така, но му се искаше някой да може със сигурност да му каже къде да намери Данди. Досега бе обиколил половината от щата Тексас в безуспешен опит да намери набелязания обект на отмъщение. В Ел Пасо му казаха, че за последен път са видели Данди в Сан Антонио. Там пък чу, че Данди се е отправил на север, към Остин. Ако е бил тук, сигурно отдавна е заминал и Люк нямаше представа къде да го търси. Тексас сам по себе си бе голям щат, с много миши дупки за отрепка като Данди да се свре и скрие, да не говорим за Мексико и за половината дузина съседни щати, през които можеше да се прокрадва сега. Бе вече средата на септември и ако не го откриеше скоро, зимата щеше да забави издирването или изцяло щеше да го прекрати до пролетта.