— Ако се налага, за да се свърши работата… — спокойно отговори Чарити, която с облекчение научи, че Бронк не е избягал от клетката от бодлива тел и повече няма да причинява зло никому. Явно представителят на закона още не бе научил за смъртта на Данди.
Преди Мастърсън да успее да й зададе още въпроси, Люк отново привлече вниманието му към заловените разбойници, които трябваше да сложи зад решетките.
— Заловихме ги по пътя на юг от Додж, когато бяха нападнали госпожа Макгий и съпруга й. Погребахме господин Макгий в прерията, а нея доведохме с нас.
Той се обърна към Чарити.
— Скъпа, защо не заведеш госпожа Макгий при доктор Нелсън, докато аз свърша тук? Ще се срещнем там, щом приключа.
Тя кимна, като забеляза израженията на няколко заинтригувани лица, когато Люк я нарече „скъпа“. Като взе отново юздите, тя погледна Мастърсън право в очите.
— Шерифе, доста се потрудихме, за да заловим тези мъже. Те убиха съпруга ми и този на госпожа Макгий, и бог знае кой още. Не си позволявам да ти казвам как да си вършиш работата, но искам тези мъже осъдени и обесени. Ако по някакъв загадъчен начин избягат от твоя затвор, лично ще се погрижа да те прекарат през града намазан с катран и овалян в пера. И то ако съм благоразположена към теб. Надявам се, че се разбрахме?
Мастърсън й хвърли свиреп и ненавистен поглед.
— Чух те, госпожо Приндъл, ясно и точно. И те уверявам, че няма да отидат никъде, докато не нареди съдията.
— Стърлинг — поправи го Люк рязко и обърка всички, които чуха. За всеобщо учудване, той продължи с обяснението. — Сега тя се казва Стърлинг, не Приндъл. Съпруга ми е.
Вече цяла седмица си бяха вкъщи. Много неща се случиха през това време. Областният съдия бе свикал извънредно съдебно заседание, на което Люк, Чарити и Ана дадоха показания под клетва и престъпниците, които бяха довели в града, бяха осъдени на смърт чрез обесване. Вече издигаха бесилките на края на Франт стрийт и в събота Уайти и Уийзъл щяха да посрещнат справедливия си край. Чарити нямаше да присъствува на екзекуцията. Вече бе казала на Люк, че иска само спокойствие и тишина. Нищо не трябваше да помрачава завръщането й у дома и щастливите й планове за бебето. Люк, Мейно и изпълнената с желание за мъст Ана щяха да гледат обесването.
Ана бе започнала да се примирява със смъртта на съпруга си, макар че това не облекчаваше дълбоката й скръб. Отсега нататък щеше да жалее и много месеци щяха да изминат, преди да се излекува сърцето й. Да види, че убийците на съпруга й заплащат за коварството си, бе малка стъпка към изцерението.
Независимо от обстоятелствата, при които се запознаха, или може би поради приликите в тях, Чарити и Ана започнаха да се сприятеляват. Без деца, с баща пияница и четирима некадърни братя, Ана нямаше желание да се връща вкъщи след смъртта на Уил. Когато Чарити й предложи да остане при тях за постоянно, дори, ако пожелае, да отиде с тях в Монтана, Ана прие с готовност.
— Но ще работя за прехраната си — гордо каза тя. Ще ти е необходим някой да чисти, да готви и да ти помага в грижите за бебето. А щом купите добитъка и работата потръгне, ще наемете работници и ще има нужда от още помощ.
Мейно засега щеше да остане във фермата и още не бе решил да се мести с тях. Той не каза нищо, но Чарити си мислеше, че решението му се дължи на нежеланието му да остави Сю. Може би до пролетта двамата щяха да разрешат затрудненията си. Чарити се надяваше да стане така.
Още отсега Люк търсеше да купи земя. Почти всеки ден или през ден той изпращаше телеграми и писма на вероятни продавачи, като проверяваше пасбищата, които се обявяваха за продан в Монтана и Уайоминг. От полза му бе, че вече бе ходил по тези места в самотните си пътувания, преди да срещне Чарити, и доста добре познаваше земята там. Щом откриеше имот, какъвто търсеха, щяха да го купят и да започнат планове за купуването на добитък.
Рано една сутрин той целуна Чарити и се отправи към Додж, развълнуван като дете на Коледа.
— Трябва да се видя с един човек заради един бик — каза й той, като постави ръка на леко закръгленото й коремче. — Ще се върна до обяд, но ако не си дойда, не ме чакайте. Бъдещите майки трябва да се хранят.
Малко след това Чарити оседла кобилата си и тръгна сама, въпреки възраженията на Мейно. Имаше нещо, което твърде дълго бе отлагала — никой и нищо не можеше да я спре.
— Ще се справя — увери го тя. — Мога много добре да се грижа за себе си, а и няма да се бавя.