Тя тръгна по пътя към Додж, но целта на пътуването й се намираше на половината път. Когато стигна до мястото, тя дръпна юздите на коня и остана загледана наоколо.
Беше средата на октомври и есента вече леко се усещаше във въздуха, макар че дните бяха още меки и не бяха падали лоши слани. Прерията се простираше пред нея. Малко встрани от пътя, приблизително на мястото, където стана нападението, няколко слънчогледа се полюшваха на вятъра. Като пристъпи по-близо, Чарити се изненада, че те бяха напълно разцъфтели — нещо необичайно за този сезон. Още по-необикновено бе, че растат тук, насред прерията, само двадесет и четири-пет стъбла. Но все пак й се стори подходящо и тя им се зарадва.
Като слезе от коня, тя го остави и тръгна сред слънчогледите, докато стигна в средата им. Скрита от любопитни погледи от всички страни, тя коленичи във високата трева и затвори очи. Дълго време мълча. После заговори тихо, настойчиво:
— Вяра, моя скъпа, любима дъще, дойдох тук, на това място, защото искам да се почувствувам по-близо до теб, защото трябва да поговоря с теб още веднъж. Никога няма да забравя теб и радостта, която изпитах, когато разбрах, че те нося в утробата си. Винаги ще те обичам, макар че никога не успях да те опозная или да ти бъда майка, както исках. Исках да ти кажа това, защото… разбираш ли, аз очаквам друго бебе след няколко месеца и не исках да смяташ, че то ще заеме твоето място или ще ме накара да те обичам по-малко. Това бебе ще е част от мен, както и ти бе някога, и когато го държа в прегръдките си ще бъде, все едно че държа и малка част от теб. Моля се само да се роди здраво и бог да ми даде възможност най-после да позная майчинството истински и двамата да опазим този млад живот.
— Надявам се, че ме чуваш, скъпа. Надявам се, че разбираш. Аз не се отказвам от теб, а продължавам живота си. Като се запролети, ще се преместим да живеем другаде, но където и да отида, винаги ще те нося в сърцето си. Така че не казвам сбогом, разбираш ли? Може би само „прощавай“.
Заслепена от сълзи, тя бръкна в джоба си и извади малкото парче розова панделка. Нежно го повдигна до устните си и го целуна. После го задържа до гърдите си. С треперещи пръсти положи панделката на земята и я закрепи с малка буца пръст.
— Благодаря ти, че ми даде този спомен за вяра и надежда, когато ми бяха най-нужни, но любовта изцери сърцето ми и ме направи силна, така че ти го връщам, ангел мой сладък — нежно каза тя. — Бог да те пази и бди над теб.
Може би изминаха минути или часове. Чарити си спомняше само, че все още бе коленичила, сълзите й бяха изсушени от игривия ветрец, който шумолеше между стъблата на слънчогледите, а наболялото й сърце бе намерило най-после мир, когато на пътеката падна сянката на Люк.
— Видях коня ти и реших, че сигурно си тук.
Тя го погледна и се усмихна, като протегна ръка и го придърпа да седне до нея. Той забеляза панделката и веднага се сети какво е правила и защо е дошла тук, затова не намери сили да й се скара, че е тръгнала сама, както възнамеряваше да направи в началото. Не и докато следите от сълзите още личаха по лицето й.
— Просто исках да й кажа, че още я обичам — каза Чарити. — Трябваше да го направя. Особено сега, когато новото бебе е на път.
— Знам. Всичко е наред, скъпа — той я придърпа към себе си, прегърна я силно, като споделяше болката й.
— Да, Люк. Мисля, че най-после всичко е наред. Сега се чувствувам много по-добре, много по-спокойна. Мога да продължа, без да се обръщам непрекъснато назад. Без старите страхове, съжаления и гняв. Чувствувам се отново цяла. По-силна. Жива и жадна за всички бъдни дни, които ще прекараме заедно ти и аз — тя вдигна лице към него и устните й го докоснаха като въздишка. — Обичам те. Ти си моят живот, Люк. Ти си въздухът, който дишам.
— А ти си моето слънце — отвърна той тихо. — Не мисля, че наистина знаех какво е да си огрян от светлина, преди да дойдеш в моя живот. В мрака вървях пипнешком. И изведнъж се появи ти, поведе ме, показа ми как се обича. Това е най-големият дар за мен. Може би по-голям, отколкото заслужавам. Със сигурност е повече, отколкото очаквах.
— Съвсем справедливо е — увери го тя, — тъй като ти бе моят храбър рицар, който на всяка крачка убива огнени демони. И освобождава сърцето ми отново да обича. Но има още един дракон за убиване, скъпи. Още една заплаха за погребване, ако си съгласен.
— Знаеш, че за теб съм готов на всичко.
— Люби ме тогава. Тук. Сега. На това място, където животът ми бе най-мрачен, дари ме с радост. Помогни ми да заменя старите спомени с великолепни нови. Нека смехът ни прогони духовете. Нека радостта отнесе сенките. Моля те! Ако пак се сетя за това място, нека бъде с мир и любов в сърцето и със спомена, че съм била в прегръдките ти, обляна от слънчева светлина. Че тялото ти и ръцете ти са ме докосвали. Че устните ти са били върху моите и любовта ти ме е галила.