Като реши, че е загубил достатъчно време тук, Люк напусна кръчмата и тръгна по тъмната алея — пряк път до хотела му през една пресечка. Когато измина около една трета от пътя, острите му сетива сигнализираха за близкото присъствие на нещо или на някой, който се спотайва в сенките. Той спря, застана неподвижно и зачака. При първия слаб звук, макар че очите му още не можеха да различат някакво движение, Люк бързо посегна към кобура, извади револвера си и се прицели със светкавична скорост.
— Не стреляй! — чу се неистов вик. — Просто искам да говоря с теб!
— Покажи се тогава, така че да те виждам! — заповяда грубо Люк, със запънат ударник на револвера.
Една сянка се размърда и се превърна в слаб, брадясал мъж, който вонеше на уиски.
— Моля, господине! Нямам лоши намерения. Чух, че търсиш Данди, и си помислих, че си готов да платиш малко за някои сведения.
Все още предпазлив да не е някой капан, Люк запита:
— Защо не ме заговори в кръчмата? Защо чакаш в тъмната алея?
— Господине, може да съм пияница, но не съм чак толкова изкукуригал! Мислиш ли, че искам Данди да разбере кой ти е казал за него и да ме погне, ако ти пръв не го откриеш? Особено с тия приятелчета, с които се движи напоследък.
Интересът на Люк изведнъж се съживи.
— О, какви приятелчета?
— Ще платиш ли? — запита пияницата вкиснато.
— Първо ми кажи какво знаеш, после ще ти платя каквото смятам, че струва — парира Люк в отговор. — Е, с кого се движи Данди напоследък, старче?
— Ами че според мълвата той се е съюзил с една банда от нищо и никакви келеши, които са си нищо и никакви скитници. Сигурно вървят по маршрута на добитъка за продан, нагоре през Тексас, за да нападнат от засада някой и друг чорбаджия, който се връща с големи пари от продажбата на добитъка, смятам аз.
На Люк това прозвуча правдоподобно, а и от Данди можеше да се очаква да направи подобно нещо. Възможно най-много пари с възможно най-малко усилия. А и Люк не очакваше той да се съюзи с други хора. Данди обикновено играеше сам.
— Сигурен ли си, че говорим за един и същ човек? — запита той.
Някой може да се присмива на информация, получена от пияница, но Люк бе получавал добри сведения от такива източници и преди и не ги отхвърляше. Пияницата винаги се навърта из кръчмите, в близост до важни разговори и планове. Обикновено не му обръщат внимание, тъй като през повечето време е твърде гипсиран, за да разбере това, което случайно може да дочуе. Често той е осведомен за повече клюки, отколкото могат да се чуят на едно женско събиране, и е посветен в повече признания, отколкото свещеникът. Номерът беше да пресееш ценната информация от боклука и тъкмо това се опитваше да направи Люк сега.
— Облича се като някой нафукан баровец — каза старецът, като почесваше рядката си въшлива брада. — Пуснал е зализан мустак и се мисли за голямо коце.
Описанието съответствуваше.
— Той ли оглавява тази банда негодници?
— Не. Главатарят е някой си Кътър. Смятат го адски добър с ножа. Обича да порязва хората. Голяма душичка.
Като прибра револвера си, Люк подхвърли една монета на пияния и се ухили, когато старецът я улови със сръчен замах на жилестата си ръка.
— Купи си една бутилка.
С десетдоларовата златна монета щеше да си купи няколко бутилки — това и двамата знаеха.
— Щом си толкова щедър, ще ти кажа нещо, което може да ти е от полза. В деня, когато напусна Остин, конят на Данди окуця и той го смени с някакъв индианец за апалуса1.
Люк се усмихна по-широко. Макар и прекарването на стадата добитък да бе приключило за тази есен, ако Данди бе задържал апалуса, по-лесно щеше да го открие отсега нататък. Като докосна с пръст периферията на каубойската си шапка и шеговито козирува, Люк благодари на стария пияница.
— Много съм ти задължен, господине. Много съм ти задължен.
4.
Анди Нелсън прокара ръка по изнуреното си лице, като устоя на желанието да вкара кокалчетата на пръстите си в очните ябълки. Бе понеделник, късно сутринта — двадесет и четири часа откак започнаха усилията му да спаси живота на Чарити Приндъл. Двамата със сестра си бяха успели да поспят съвсем малко през това време. Сю бе поела последното бдение до леглото на Чарити, а той подремна малко.
— Как е тя? — запита той.
Сю поклати глава.
— Няма промяна. Треската й още бушува, независимо колко често я мия с гъбата. Тя все вика Джон, а през другото време мърмори нещо като „още баща“ или нещо такова. Просто си повтаря все тая фраза — челото на Сю се сбърчи, когато срещна погледа на брат си. — Какво, мислиш, означава това?
1
апалус — породист кон от северозападна Северна Америка с характерна петниста задница. — Б.пр.