— Нямам представа — доктор Нелсън пусна ръката на сестра си и се наведе над Чарити да провери пулса й. — След като спряхме кръвотечението, сега е малко по-силен. Поне това постигнахме, не може да ни се отрече.
— Анди? Нямаше никаква надежда да се спаси бебето й, нали?
— Не, Сю — той поклати глава, споделяйки тревогата на сестра си.
— Тя вероятно е загубила детето миналата нощ.
— Мислиш ли, че знае? А дали знае, че Джон е мъртъв? Господи, Анди!
— Колко ужасно! Погребват съпруга й днес, а тя може би дори не знае, че е умрял!
Сякаш обезпокоена от думите на Сю, Чарити изпъшка, ръцете й немощно потрепнаха. Доктор Нелсън веднага се опита да я успокои.
— Тихо, тихо, Чарити! Не се вълнувай! Всичко ще се оправи. Сю и аз сме тук, за да ти помогнем — едрата му ръка отстрани влажната коса от челото й.
Сю въздъхна.
— Е, тя може би ще се омъжи пак някой ден и ще има други деца, макар да знам, че би искала детето на Джон като спомен за него и любовта им.
Като поклати тъжно глава, Анди каза:
— Не, Сю. Сериозно се съмнявам, че Чарити ще има други деца, поне не от нейната плът. Тя е толкова разкъсана отвътре и ще има много увреждания. Ако някога зачене отново, ще е чудо.
Чарити плуваше сред виеща се мъгла, като се опитваше да избегне болката. Сякаш бе хвърлена в центъра на голям куп току-що обран памук. Виждаше смътни, движещи се образи, но не можеше да се съсредоточи върху нищо. Чуваше неясни гласове, като че ли идваха от безкрайно далече. Колкото и да се опитваше, не успяваше да събере сили да отговори: бе твърде болна, твърде слаба, твърде изморена — изморена да се бори и да живее.
Странно, но тя дойде на себе си тъкмо да чуе доктор Нелсън да казва на сестра си, че тя вероятно няма да има свои деца. Никакви деца! Нито сега, нито някога — изобщо! Разбира се, бе се досетила, че бебето и няма да преживее многократните насилия. И сега, слаба и трескава, изпълнена със скръб по Джон и нероденото им дете, Чарити съжали, че е оцеляла.
Парещи сълзи се отронваха от ъгълчетата на очите, стичаха се по слепоочията и се спускаха в косата й. Внимателни пръсти — на Сю или на доктора — ги избърсваха. Чарити се опита да намокри устни с език, но устата й бе изсъхнала. Заболя я цялото лице, когато се опита да размърда устни.
— Оставете ме да умра.
— Чарити? — доктор Нелсън я извика по име, а пръстите му се опитаха да повдигнат клепачите й. От светлината я заболяха очите и тя се опита да отвърне лице. — Чарити? Каза ли нещо? Дадох ти нещо за болката, скъпа. Сега трябва да си по-добре.
Още веднъж, макар че й струваше огромно усилие да произведе този дрезгав шепот, Чарити накара думите да излязат от подутите й устни.
— Оставете ме да умра.
Чу се как Сю ахна в смълчаната стая. За момент Анди не каза нищо, сякаш и той бе потресен. После надделя неговото внимателно отношение с болните и опитът от лекарската практика.
— Е, Чарити! Нямаш това предвид, знам. Ние ще те излекуваме, а ти ще ни помогнеш. Животът ти е ценен, Чарити. Трябва да опиташ.
Чарити не отговори. Тя просто обърна главата си настрана и се остави отново мъглите да я погълнат.
Сякаш бяха получили съгласието на Чарити, Сю и доктор Нелсън неуморно работеха, за да не й позволят да се отдаде на примамливите обятия на смъртта. Повече от седмица се бореха с треската, която опустошаваше тялото й, отслабваше го и опасно изчерпваше всичките му течности. През повечето време Чарити не бе на себе си. Ако можеше, сигурно би благодарила на доктора за неколкократните дози опиева тинктура, която успокояваше болката й и я поддържаше в това унесено състояние, където нищо не бе достатъчно истинско, за да я засегне.
После сънищата й станаха твърде реални — човекоядци скачаха отгоре й на всяка крачка, биеха я с тояги и я ръгаха с нажежени ръжени, преследваха я и непрекъснато я измъчваха. Твърде често лицата, които й се хилеха, бяха тези на нападателите й, на тези същински демони, които разбиха щастието и превърнаха света й в истински ад.
Много пъти Чарити се сепваше и събуждаше, сърцето й силно биеше в гърдите, а дъхът й дращеше в гърлото. Страхът бе нещо живо, което я къпеше в пот и караше цялото й тяло да трепери. Независимо дали бе будна или заспала, животът й се бе превърнал в кошмар.
Когато започна да се оправя, някои от приятелите на Джон и Чарити се отбиваха да видят как се възстановява. Но те се чувствуваха неловко, когато съчувствено се приближаваха до леглото й с пресилени усмивки и окуражителни думи. Понякога в погледите им проблясваше съжаление и мрачно любопитство се прокрадваше в гласовете им. Повечето изпитваха неудобство и притеснение, не знаеха какво да й кажат, някои не можеха да я погледнат в очите, сякаш нападението над Чарити някак бе посрамило всички тях.