Това поне бе искрено и в повече хармония с чувствата на самата Чарити за срам и вина. С разума си тя разбираше, че няма за какво да се чувствува виновна: тя наистина не бе направила нищо, за да предизвика това злостно нападение и насилие. И все пак, самият факт, че тя бе оживяла, а Джон и бебето не бяха, бе достатъчен, за да я удави в угризения и чувство за вина, сякаш огромната й скръб по тях не бе достатъчно покаяние.
А и позорът, така похотливо да блудствуват с тялото й шестима непознати! О, господи, какво безчестие! Тя се чувстваше така омърсена, сякаш тяхната нечистотия и порочност бяха нахлули в тялото й и сега се спотайваха в нея. По-силно от синините по кожата, петното от зловещите им пръсти сякаш проникваше до самата й душа и я омърсяваше изцяло. Никакво количество сапун и вода не можеше вече да я изчисти, в това бе сигурна.
Нищо чудно тогава, че Чарити се стесняваше от загрижеността на приятелите си, затваряше се в себе си и инстинктивно използуваше болестта си като защита срещу общуването с когото и да било. Дори с доктора и сестра му не искаше да сподели мъката си. Тя се обгърна в мълчанието си като защита срещу всички. Често се преструваше, че спи, просто за да избегне нечие посещение.
Точно това правеше един следобед, когато дочу един разговор между доктора и сестра му.
— Шериф Мастърсън е решил с или без съдебен процес скоро да обеси индианеца — чу Чарити докторът да съобщава. — И половината град е готов и склонен да го подкрепи.
— Но той няма доказателства, че човекът е виновен, а и Чарити не беше достатъчно добре, за да я разпита шерифът — побърза да изтъкне Сю, като се чудеше защо сърцето й така се вълнува само при споменаването на мелеза — спасител на Чарити. — Освен това ти му каза, че подозираш, че не един, а повече нападатели са отговорни за това чудовищно деяние. Защо той и началникът на полицията Ърп не се опитват да заловят другите, вместо да съсредоточат цялото си внимание върху единствения човек, който се е опитал да спаси живота на Чарити?
— Ти не смяташ, че той има нещо общо с нападението? — запита докторът, като изгледа любопитно сестра си и забеляза червенината по бузите й.
— Честно казано, не знам какво да мисля — призна Сю. — Защо този човек ще я изнасили, ще убие Джон, а после ще се обърне и ще докара и двамата в града? Просто няма смисъл, Анди.
Усмивката на Анди бе мрачна.
— Знам, но знам също така, че шерифът мрази индианците, Сю, дори и тези, които са наполовина бели. Към това прибави факта, че областният ни съдия е решил да се прослави, като осъди колкото може повече престъпници, и този индианец може да се кълне в невинността си от тук до луната, но въпреки това Мастърсън ще иска да го види на въжето.
— Не! — заяви Сю неистово. — Не! Чарити знае какво се е случило в действителност и няма да позволи да обесят невинен човек. Когато шерифът я разпита, тя ще го оправдае. Ще видиш — продължи тя, без да поема дъх.
— Сигурен съм, че ще го оправдае — съгласи се докторът и прибави предупредително: — Ако може, нали? Осъзнаваш, че между шока и треската Чарити може би няма да си спомни много от това, което се е случило. Досега не е казала и дума за онази нощ.
Непролени сълзи смъдяха затворените клепачи на Чарити. О, тя много добре си спомняше! Де да можеше да забрави! Но подробностите от онази нощ в ада се бяха врязали в съзнанието й завинаги!
Ако другите се чудеха защо Мейно бе спрял и спасил Чарити през това съдбовно утро, самият той се питаше същото. В затворническата килия той многократно проклинаше собствената си глупост. Защо бе помогнал на жената? Особено на бяла жена? Какво бе направил някога някой бял за него? Собственият му баща, бял войник, бе напуснал майката на Мейно, преди той да се роди. Бе отгледан от племето на майка си, арапахо. За щастие това, че е мелез, създаваше по-малко проблеми в племето, отколкото в света на белите, но Мейно, със светлите очи и къдравата коса, все пак бе различен.
Когато мисионерите пристигнаха в селото и искаха да научат хората от племето на маниерите на белите, майката на Мейно настоя той да научи тия неща за света на баща си. Тя дори го изпрати със стария проповедник и съпругата му да живее в града и да ходи на училище. Природната любознателност на Мейно надделя над неговата предпазливост и той поглъщаше знанията както мечка — медена пита и с голямо нетърпение учеше урок след урок.