Ако беше чул, Люк щеше да се изненада, като разбере колко точно Мари го бе преценила. Той наистина бе от тези, с които трябва да си предпазлив, който носи кавгата на рамо и знае как да се пази другите да не я бутнат. Бе вълк единак, който сам се оправя в живота и го правеше от малък. Той се открояваше от другите дори и в сиропиталището, където беше прекарал десет от най-важните за формирането на характера си, но и най-нещастни години в живота си.
Несъмнено, най-важната причина да не се приспособи към другите деца се дължеше на факта, че го бяха изоставили не при раждане или при тежки обстоятелства, а когато бе впечатлително четиригодишно момче. Тъй като бе особено схватлив, за Люк бе съвършено ясно още тогава, че майка му е егоистична кучка, изцяло отдадена на удоволствията си. И вече не й бе удобно да гледа дете, което да виси като воденичен камък на шията й. Лайла Стърлинг искаше да пътува и да мами мъжете и никакъв малък сополанко не можеше да я спре. Без сълза в очите и без никакво угризение, тя го тръсна в сиропиталището и офейка.
Люк бе принуден да живее с факта, че майка му е безсърдечна курва, а баща му е неизвестен. Той се съмняваше дали и Лайла е сигурна кой е баща му, а това означаваше, че той дори не можеше да се преструва, че някой някога го е било грижа за него, както някои от другите деца обичаха да си фантазират.
Всичко бе толкова просто и толкова сложно. И тъй като нямаше кой да го поиска, оставиха Люк да живее в нещо като ад на земята — така възприемаше живота си малкото объркано момче. Думичката „копеле“ стана синоним на името му, а често и го заместваше. Всъщност, за кратко време, той наистина вярваше, че тя е част от името му, докато две по-големи момчета не се заеха да осветлят Люк за някои от нещата в живота. Този горчив урок той никога не забрави.
Оттогава бе извървял дълъг и труден път и горко на онзи кучи син, който се осмелеше да го нарече „копеле“ сега. И ако се отнасяше предпазливо към жените, без нежни чувства и сладки приказки, кой всъщност би могъл да го вини? Това, което бе научил като дете, доразвиваше като мъж.
Хладните му зелени очи, винаги предпазливи и задълбочено преценяващи, огледаха препълнената задимена кръчма — а рефлексите му бяха нащрек, за да реагира на възможни опасности. При втория оглед очите му се спряха върху двете жени, които все още стояха на стълбището. Едната, по-старата, му се стори позната. Люк бе спал веднъж-дваж пъти с нея, когато бе минавал през Сан Антонио преди. Как се казваше? Марли? Мери? Не, Мари. Точно така, Мари. Доколкото си спомняше, тя бе добра и тиха. Не беше от тези, които очакват много приказки или гальовни думички, и не се засягаше, ако не ги получи. Тя улови погледа му, повдигна въпросително вежди и Люк рязко кимна веднъж. Една жена тая вечер щеше да му дойде добре — ще облекчи напрежението, което дори и горещата баня не можа да отнеме от уморените му от пътя мускули. Мари наистина щеше да го успокои добре.
След като взе това решение, Люк гаврътна наведнъж уискито си и се отдалечи от бара, като тръгна към стълбището с гъвкава грациозност на дебнеща пантера. Той бе на една ръка разстояние от Мари, която го мамеше с усмивка, когато един безразсъден млад работник от някое ранчо се блъсна в тях и сграбчи Мари за ръката.
— Айде, драга. Айде да съ позабавляваме малко — засмя се пияният каубой.
Усмивката на Мари застина на лицето й, но тя изтръгна ръката си от тази на нахалника и безмълвно отказа да го последва по стълбите. Очите й тревожно поглеждаха ту дръзкия каубой, ту опасния мъж, който стоеше само две стъпала по-надолу.
Думите на Люк прозвучаха като ръмжене, а зелените му очи се присвиха и заприличаха на святкащи цепнатини.
— Малко трудничко е да се забавляваш в ада, момче, ако разбираш какво искам да ти кажа. А сега, ако нямаш нищо против, изчакай си реда — Мари и аз възнамерявахме да се оттеглим в стаята й за известно време.
— А ако имам? — осмели се да запита мъжът, което накара Мари да ахне.
— Тогава ще те изкарат с краката напред, а дамата и аз пак ще отидем в стаята й.
Каубоят, изглежда, изтрезня достатъчно, за да схване, че не се бе изправил пред някакъв скитник. Мъжът пред него бе твърде спокоен, твърде сигурен в себе си, а ръката му се движеше просто на сантиметри от пистолета, здраво пристегнат към бедрото му по начин, характерен за точни стрелци. Зеленият поглед бе твърд и смъртоносен като на змия, която тихо изчаква следващата си жертва.
— Ще убиеш човек заради кучка? — колебливо запита той.