Само представата за подобно поведение от страна на Чарити го накара да се засмее.
— Някак си не мога да си те представя да правиш такива неща, Чарити. Не е в характера ти.
Въздишка на раздразнение се откъсна от устните й.
— Виждаш ли, Джони? Дори и ти го правиш.
— Какво правя?
— Очакваш непрекъснато да бъда съвършена. Знаеш ли ти, с твоето, обикновено име, какво бреме е това?
— Досега не знаех — призна той. После нежно прибави: — За мен ти си съвършена, Чарити. А сега ми кажи какво име би предпочела?
— Мери, Джейн, Ема — Чарити изреди най-обикновените имена, които можеше да си спомни. Смях заромони в гърлото й, като добави: — Боб, Джордж, Сам — всичко друго, но не и Чарити!
Закачливият смях на Джон се сля с нейния.
— А какво ще кажеш за Вяра, Надежда? — подхвърли той, а очите му блестяха на лунната светлина. — Но аз забравих! Най-чудесното от тях е Чарити — и тя е само моя.
Известно време те пътуваха мълчаливо. В полудрямка, Чарити леко поклащаше глава на рамото на Джон.
Когато за пръв път чу виковете, сърцето й бясно затуптя.
Тя почувствува как мускулите на Джон се напрягат и той също застава нащрек.
— Бойни викове, а, Джони? — прошепна тя, а очите й бяха широко разтворени от уплаха.
Всички на мили наоколо бяха развълнувани и обезпокоени, откакто чуха за бягството на бандата шайени на Тъпия нож от резервата Форт Рено. Разкази за нападения на индианци, грабежи и убийства се разпространяваха из околността, докато северните шайени препускаха през западен Канзас на север към предишните си земи.
Джон спря впряга, за да чуе по-добре врявата зад тях. Гласовете вече долитаха по-ясно в тихата нощ. Изгърмя изстрел. Последваха крясъци. Конски копита удряха земята и се приближаваха с всеки изминал момент.
— Джони! — гласът на Чарити трепереше и тя сграбчи ръката на съпруга си, като търсеше сигурност в твърдите мускули под пръстите си.
Той поклати глава.
— Не знам, Чарити. Най-добре е да се махнем от пътя — той говореше тихо, а очите му напрегнато се взираха в мрака пред тях. С леко подръпване на юздите насочи конете встрани от отъпкания път и към по-високата прерийна трева. Там животните трудно теглеха натоварената каруца, но Джон знаеше, че без дърветата и храсталака, единственият им шанс да останат скрити е да се отдалечат от пътя и да се слеят с мрака на нощта. Благосклонната луна, която осветяваше пътеката им с бледата си светлина, сега им бе враг.
Те не осъзнаваха, че точно шумът от скърцането на колелата и дрънкането на хамутите бе привлякъл вниманието на тези, които искаха да избегнат. Изминаха няколко минути, преди Джон да разбере, че ги преследват конници.
— Дръж се, Чарити! — предупреди я той, като шибна конете да бягат по-бързо, но знаеше, че е твърде късно. Въпреки предупреждението, Чарити почти изхвръкна от мястото си, когато каруцата се втурна напред. Твърде изплашена, за да извика, тя се овладя, колкото можа, и започна да се моли.
Джон успя да хвърли поглед назад и лицето му стана мрачно, когато видя ездачите да ги настигат.
— По дяволите! — измърмори той.
Това подсказа на Чарити колко разтревожен бе Джон, тъй като те и двамата произхождаха от семейства на добри християни и мъжът й никога не псуваше.
Преди да чуе изстрела, Чарити видя как Джон рязко се сепна. Но обърканото й съзнание все още не схващаше, че е улучен, докато той не изпъшка и не се отпусна тежко върху нея. Юздите се изплъзнаха от отпуснатите му пръсти.
Тогава тя видя кръвта. Не червена, а черна като грях в нощта. Когато взе отпуснатото му тяло в обятията си, петното вече разцъфваше по дрехата му на гърба, високо на лявото рамо. Кръвта мокреше роклята й, изтичаше през пръстите й. Бе топла и лепкава, със сладникав мирис. Ужасът я порази като гръмотевица и тя започна да пищи. Като го притисна до себе си и го закри с тяло, Чарити се сви на седалката и продължи да пищи, да пищи, да пищи…
Изплашени от пронизителните писъци на жената и оставени без водач, конете пощуряха, каруцата се клатушкаше опасно след тях. В страха си Чарити почти не осъзна новата опасност. И не обърна внимание, че когато двама от преследвачите настигнаха препускащия впряг. Като яздеха от двете страни, те сграбчиха здраво хамутите и ги задърпаха, докато конете спрат. Смътно й се мярна мисълта, че тези мъже не са индианци. Но с Джон в скута си, този факт не й донесе утеха. Които и да бяха, те го бяха простреляли и той умираше в ръцете й.