Сребристобелите й коси бяха вдигнати в елегантна френска прическа, бръчките на шията й бяха прикрити с яка от черни перли и платина на „Тифани“. Беше облечена с пола и сако „Баленсиага“ и носеше пръстен-печат с герба на САЩ.
— Нямам търпение да те видя следващата седмица — тъмните й очи се присвиха. Сенатор Джоспин не обичаше празни приказки. — Пред комисията.
Уилям се усмихна. Беше срещал и далеч по-корави противници от сенатора.
— И аз нямам търпение — отвърна той.
Елън Джоспин застина. Не бе добавил обичайното почтително „сенаторе“. Нейната комисия не харесваше банката му. Специализираха се в така нареченото „търговско разузнаване“. Малки и големи компании ползваха кредити от банка „Вирджиниън Проспект“, а после възлагаха на отдела за маркетинг и реклама да открива слабостите на конкурентите им. Така британецът бе натрупал състоянието си. Но ако знанието бе сила, Уилям Хайд бе станал твърде могъщ.
Беше създал цяла нова индустрия. Прилагайки тактиките на разузнавателни фирми като Крол, невероятния частен детектив, Уилям Хайд превръщаше информацията в пари. Разбира се, вече имаше предостатъчно консултанти по „опознаване на конкуренцията“. Елън се обръщаше към тях, когато имаше избори, и сриваше репутацията на опонентите си. Но Уилям Хайд бе различен.
Той наемаше шпиони. Истински шпиони. И банкери, и съдебни инспектори. Лични слабости на борда на директорите, съмнителни счетоводни книжа, дела за клевета, жертви на професионална небрежност, всичко, свързано с набелязана за поглъщане компания, излизаше наяве чрез „Хайд Тракинг“, подразделение на банката. Две нюйоркски компании, които бе изобличил за завишена стойност и лично облагодетелстване на ръководството, бяха затворили врати през миналия месец. Като сенатор от Демократическата партия, Елън публично бе аплодирала изправянето им пред правосъдието. Но електоратът й губеше работни места. Тя губеше гласове. И обвиняваше за това младия симпатичен британец.
— Значи започваме да съветваме правителства?
— Онези, които имат държавни инвестиционни фондове.
Чаровно й се усмихна и в нея се надигна гняв. Познаваше този тип. На младини си бе падала по мъже като него. Мускулести, тъмнокоси, арогантни. Но се бе омъжила за суховат посивял банкер. Бе заложила на сигурно. За неин късмет, почина млад и й завеща всичките си пари. Все пак Елън презираше хора, които я караха да съжалява за избора си. Мъже като Уил Хайд. Тя нямаше време за съжаления. Беше твърде заета да властва.
— Може би не е в национален интерес. „Вирджиниън Проспект“ е американска компания.
— Можем да обсъдим това пред комисията.
Още една усмивка, и той се обърна към забележителната млада дама, която го придружаваше. Каква зашеметяваща двойка бяха, с цялото това богатство и красота. Нейният апартамент до Сентрал парк Уест и къщата на плажа в Нантъкет не можеха да се сравняват с тяхното имущество.
— О, да, Елън — отново се обърна към нея и сенатор Джоспин имаше чувството, че чужденецът й подхвърля кокал, сякаш тя, а не той, кандидатства за одобрение. — Не забравяй, че експертите ни са на разположение и на нашите приятели в Ню Йорк. На определена цена.
Сенаторът го проследи с поглед, докато изчезна. Така ли разговаряше Уилям Хайд с председателя на Сенатската комисия по разузнаването?
Нейната партия имаше мнозинство в Камарата и Сената, а президентът беше импотентен стар глупак, който не можеше да наложи вето дори на жена си за избора на вратовръзка. Не беше редно един британец да се перчи тук, в светлината на прожекторите, и да трупа долари, съсипвайки корпоративни репутации. Много от дарителите й мразеха Уил Хайд. Изведнъж й се прииска да му даде урок. Да го спре. Дори ако това означаваше да отложи законодателната сесия…
Уилям побутваше Оливия към трапезарията. Обичаше споровете с политици. Особено с онези, които имаха силно его и всъщност не притежаваха почти нищо друго. Ненавистта на Елън Джоспин бе ясно изписана на лицето й. Не даваше пет пари за мнението й. Ако някога решеше да гласува, щеше да бъде за републиканците.
Уил се усмихна, плъзна пръсти по гърба на Оливия и долови приятната й тръпка. Беше се научила да се оставя в ръцете му, проумяла, че би простил известна непохватност, но никога студенина. Не можеше да не мисли, че тя се старае да изиграе добре картите си и да го впримчи в брак. Но не желаеше да помрачава времето, прекарвано с нея. Съзнателно се опитваше да бъде честен с жените.