Забави за секунда. Трябваше да си поеме дъх. Неусетно се бе запъхтял. Почувства стягане в гърдите…
Тя леко се оттласна назад. Погледна я в лицето, озадачен. Красивите й кафяви очи го пронизаха с поглед.
— Не съм играчка за никой мъж — каза Лола.
Беше му нужна секунда да осъзнае, че бе заговорила на карелски. Акцентът издаваше, че й е роден. Най-сетне знаеше част от историята на Лола Монтоя.
— Истинското ми име е Олга — каза тя.
Димитри потръпна. Започваше да усеща болка и дишаше все по-трудно, но по-мъчителен бе ужасът, защото му бе разкрила истинското си име, което означаваше, че очаква смъртта му съвсем скоро. Очевидно бе забъркала някаква отрова… Отвори уста, за да опита да се спазари с нея, но не излезе нищо, само нечленоразделни звуци и слюнка…
— Беше добър — хладно каза тя и се изправи. — Но ме допусна твърде близо до себе си. Маникюрите — повдигна ги пред него. — Цианид. Във върховете. Около десет секунди.
Димитри се задъхваше. Не искаше да умре. Никога не бе вярвал в Бог. Беше убеден, че там горе не съществува нищо. Изведнъж го обзе силен страх. Бореше се за глътка въздух. Лола-Олга бе влязла в банята, съвсем гола, и излязла с извитата му ножичка. Внимателно подрязваше ноктите си. Образът й затрептя пред погледа му, стана неясен. Сърцето му спря за миг, после отново запрепуска. Нямаше противоотрова. В полусъзнание се опита да отправи молитва. Отчаяна мисъл, молба за прошка. Разкаяние. Политна напред и се строполи на пода. Всичко бе като на забавен кадър. Погледна шарките на килима. Нишките изглеждаха огромни, съвсем близо до очите му, трептяха…
Болката стана непоносима. Той издъхна.
Тридесет и пета глава
Сградата, в която живееше викарият, бе закътана и не се виждаше откъм Виа дел Бабуино. Църквата, макар и необичайна, не правеше никакво впечатление. Кокетната викторианска постройка се губеше сред морето от изящна ренесансова и барокова архитектура, което я заобикаляше.
Хареса й. Беше анонимна. Уил огледа улицата, когато тя влезе в преддверието. Никой не ги следеше. Не бяха тук, чакаха ги около университета. Натисна звънеца, монтиран на малък рафт, и когато излезе администраторката, съобщи, че търси отец Грегъри.
Уил застана зад нея.
— Ще видя дали може да ви приеме — каза жената.
Мелиса стоеше там, с разтуптяно сърце, по дланите й изби пот от напрежение. Странно бе да срещне тук жена на средна възраст с типичен английски акцент. Не бе чувала такъв, откакто се бяха качили в „Евростар“, преди цяла вечност. Опитваше се да бъде спокойна, макар и да се чувстваше така, сякаш целият й живот е останал зад някаква стъклена стена. Жената се бе отдалечила и говореше по телефон.
— За кого да предам? — приветливо попита тя.
Мелиса погледна Уил. Той сви рамене.
— Това е Мелиса Елмет. Кажете му, че е дъщерята на професор Ричард Елмет.
Мелиса се напрегна. Нима си бе загубил ума? Дали този човек щеше да ги издаде? Уил сложи ръка на рамото й, за да я успокои. Тъмните му очи срещнаха погледа й.
Отецът бе приятел на баща й. Ако не можеше да им помогне, и без това бяха обречени. Нямаше значение дали знаят нещо. С тях бе свършено.
Администраторката любезно кимна и повтори името по телефона. Не изглеждаше обезпокоена, явно не й бе познато. Мелиса тихо въздъхна. Може би невинаги щеше да бъде така. Не всеки на света бе убиец, наемник или шпионин. Някои хора просто живееха живота си.
Възрастната жена се обърна с лице към тях.
— Сега ще дойде. Заповядайте, седнете. Имам списания.
Мелиса седна на дивана. Списания… едва се сдържа да не се засмее истерично. Сякаш бе в чакалня пред зъболекарски кабинет, само че тук, в Рим, докато бягаше, за да спаси живота си, с Уил Хайд, който бе убил човек точно пред очите й.
Уил седна до нея. Опита се да не реагира. Какво не бе наред? Какво я прихващаше? Той я караше да се чувства толкова жива, истинска жена. При най-лекото му докосване я обземаше мъчително желание. Сякаш се бе пробудила от мъртвите. Неведнъж бе фантазирала и сънувала, против волята си, за неговото докосване, но изживяванията, които й бе дарил, надминаваха всяка фантазия. Това почти я плашеше. Бе обсебена от него. Нуждаеше се от близостта му като от дневна светлина.
Протегна ръка. Той нежно преплете пръсти с нейните, притисна ги.