— Разбрано — увери го той. Протегна ръце и ги задържа над главата на Мелиса, мърморейки нещо под носа си.
— Какво правите? — попита Уил.
— Моля се за вас — спокойно отвърна викарият. — И двамата имате нужда.
Мелиса плътно следваше Уил по улицата. Вървяха към площад „Испания“. Когато стигнаха там, той спря.
— Ще се срещнем с един човек. Казва се Ари. Стари приятели сме.
— Ари — повтори тя.
— Работи за „Мосад“. Пребивава в Рим и е въоръжен до зъби.
— Добре.
— Ще те заведе с автобус до музеите на Ватикана. Пълно е с джебчии, пази нещата си по всяко време.
Мелиса кимна, изпълнена със страх.
— Ари ще те придружи до самолета, Миси, и отиваш право в Тел Авив. Той знае какво носиш. Ще сканираш документите и ще ги качиш в интернет.
— Не ме бива с техниката — прошепна Мелиса.
— Нищо сложно. Пусни ги в „Ю Тюб“, снимай ги с видеокамера, качи страниците във „Фликър“, в „Гугъл“. Просто ги разпространи навсякъде. Изпрати копия по имейл на Би Би Си и „Ню Йорк Таймс“. Просто действай. Не губи време в умуване. Нека стигнат до всички. Изпрати ги и в катедрата по физика на Оксфорд, по дяволите. Бил е един от тях.
— Разбирам — каза тя. Искаше й се да заплаче. Всъщност вече плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й. — Ще ги разпространя. А клетката?
— Дай соларната клетка на Ари. Никой няма да бъде по-мотивиран да публикува откритието от израелското правителство. Дори правителството на Нейно величество.
— Добре — каза Мелиса. Не можа да се сдържи. Притисна се към него. — Уил — каза тя с умоляващ тон. — Уил, не ме изоставяй… недей…
Той обхвана лицето й с ръце, целуна я, отново и отново. Тя се повдигна на пръсти, лудо влюбена, преливаща от любов.
— Обичам само теб — каза той. — Но те убиха Оливия. Имам дълг към нея, Миси. Дължа й отмъщение.
Мелиса кимна, с насълзени очи, и изтри сълзите с ръка.
— Не искам да заминаваш — сграбчи ръката му и я целуна отчаяно. — Обичам те, Уил. Нямаш представа колко.
— Няма надежда за нас, освен ако убия онзи, който е организирал всичко това.
— А всички други…
— Те знаят малко, само откъслечни неща. Вредно за дисциплината е да бъдат осведомени за всичко. Само един човек има достъп до цялата информация. Той трябва да умре. Жената, която уби Оливия, също. Казва се Лола Монтоя. Познавам почерка й. Ако я оставя жива, няма да спре да ни преследва.
Мелиса потръпна и вдиша дълбоко. Очите й бяха зачервени, но примигна и преглътна сълзите. Можеха да го застрелят, вероятно щяха да го убият, и не искаше последният му спомен за нея да бъде за жалка, хленчеща женска.
— Ти си смел мъж, Уил Хайд — каза тя. — Спаси живота ми. Ти си моят съпруг. Обичам те. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Оставих те да си отидеш, защото се страхувах. Мога да направя това — настоя Мелиса. — Не искам да се страхувам повече.
— Моята Мелиса. Прекосих света, за да се събера отново с теб. Не мисли, че сега ще те изоставя.
Наведе се към нея, устните му докоснаха нейните и тя пламна. Пристъпи към него. Ръцете й обгърнаха врата му…
— Здравейте — стресна я нечий глас.
Мелиса се отдръпна назад. Беше гладко избръснат мъж, облечен като американски турист. Кимна на Уил.
— Мелиса? Аз съм Ари.
Тя се опомни.
— Здравей, Ари.
Уил я погледна, сякаш не искаше да се разделя с нея и сърцето й бе сковано от лед, който се пропука и по средата зина пропаст като в ледник.
Сграбчи ръката му и заговори тихо и припряно:
— Те убиха не само Оливия. Убиха и баща ми. И Фрейзър. Убиха и Мойра Дънууди, Дейвид Фел и Елън Джоспин. Опитаха се да убият и теб. Ще разтръбя за откритието навсякъде. Кошмарите им ще се сбъднат. След като се разчуе, ще треперят за собствените си кожи.
Уил леко я целуна.
— Това е моето момиче — отбеляза той.
Мелиса даде знак на скромния на вид млад мъж.
— Хайде.
— Добре — отвърна Ари и закрачи до нея.
Мелиса се отдалечаваше от Уил, бързо, колкото можеше да върви, за да не заплаче. Може би разбираше как се чувства човек от неговия свят. Защото върху плика бе нейното име, написано с почерка на баща й, и то я зовеше.
Бе пожелал светът да узнае и желанието му щеше да бъде изпълнено.