Ако той имаше желание. Лола изправи гръб, докато гледаше как върви към нея. Искаше да я намери за привлекателна. Очите му я оглеждаха одобрително. Явно гледката му харесваше. А защо не? Беше красива, знаеше, че е красива.
— Аз съм Уил Хайд — каза той.
— Лола Монтоя.
Даде й лек знак с глава да тръгне натам, откъдето бе дошъл, извън наблюдаваната зона, далеч от агентите на Димитри. Закрачи с него, плътно до него.
— Как е истинското ти име? — шеговито попита той.
Лола се усмихна.
— Всъщност не искаш да го узнаеш, нали?
Разбира се, ако му разкрие истинското си име, това щеше да бъде прелюдия към смъртта му. Знаеше го. Щеше да й има малко повече доверие, ако не му го каже.
— Изключително добра си — каза Уил. — Чувал съм за някои от постиженията ти.
Лола тръсна коси назад. Комплиментът я поласка. Ценно бе да получи похвала от него.
— Знаеш за много малко от тях. Повечето остават в тайна. Това е цената ми.
— Успяхме да ти избягаме.
— Само досега — тя се завъртя, оглеждайки периметъра. — Къде е онази, която закриляш?
— Не е тук.
— Обичаш ли я? — попита Лола. Искаше да знае. Беше важно за нея.
Уил сви рамене.
— Привързан съм към нея.
— Голяма грешка — отбеляза тя. — Няма спокойствие с цивилните. Най-добре е да не се привързваме към тях.
— По-спокойно е без усложнения — съгласи се Уил. Бяха минали покрай болницата и навлезли в модерните предградия, сред големите четвъртити кооперации край широкия булевард Виа Куирино Майорана. — Кой те нае за тази операция?
— Не се прави на наивен.
Той наклони глава.
— Тогава кой е посредникът ти?
Реши да му каже:
— Димитри Петренко.
Искаше да узнае за победата й. Какъв смисъл имаше от славата, ако не бъде оценена от друг професионалист?
— Ще го убия — каза Уил Хайд с равнодушна откровеност.
— Опитай — Лола се обърна и го погледна. — Той се опитваше да ме командва по начин, който не ми харесваше. Винаги работя сама. Затова съм толкова добра — леко притвори клепачи, сякаш бе трудно да говори. — Димитри уби годеницата ти в Ню Йорк.
Хайд застина, видя го да свива ръце в юмруци.
— Защо да го прави? — попита той. — Знае, че тя няма никаква връзка със соларната клетка. Просто беше моето момиче.
— За да ти покаже, че ако продължаваш да създаваш неприятности на клиентите му, ще има наказание — не направи опит да се престори, че му съчувства или че е потресена, никога не би се хванал. — Аз не бих я убила. Не отнемай повече животи, отколкото е необходимо. Излишно е, оставяш следи.
— Интересна жена си — каза той.
Бяха стигнали до автобусна спирка. Римският въздух трептеше и танцуваше, нажежен от силното слънце. Улицата бе прашна, а на спирката имаше пейка. Уил й даде знак да седне.
Настани се близо до него доволна.
— Когато бях на тринадесет, живеех на границата между Финландия и Русия — заговори тя, гледайки право напред. — Баща ми загина при злополука във фабриката, където работеше. Майка ми беше пияница. Продаде ме на някакви мъже. Откараха ме в бардак в Сърбия.
— Съжалявам — тихо каза Уил.
— Научих се на търпение. Прекарах година там, по гръб, търсех оръжия, кроях планове, изучавах пътища за бягство. Накрая се измъкнах. Убих двама мъже. Потренирах известно време и се върнах за останалите. Очистих ги, един по един — Лола се изправи. — Убих и другите момичета, но бързо. Мислеха, че идвам да ги спася, затова не се изплашиха. Шокиран ли си?
Уил я погледна.
— Знаели са коя си — изтъкна той. — Знаели са за потеклото ти, истинското ти име.
— Точно така. Нямах избор. Стана, без да се мъчат. А мъжете умряха мъчително — изразът на очите й стана суров. — Дълго се гаврих с тях.
— Не те упреквам. И майка си ли уби?
Лола сви рамене.
— Защо да си правя труда? Водката я довърши вместо мен. После вече бях открила нещо, в което съм добра. Това ми даде сила, каквато преди нямах — погледна Уил. — Можеш да зарежеш момичето и да дойдеш с мен. Ще станем тандем. Не й дължиш нищо повече.
Очите му се присвиха.
— Не можеш да продължиш с банкерството — каза тя. — Те унищожиха всичко. Освен това ти си като мен. Създаден си за тази работа. Чела съм досието ти.