Уил помнеше, че почти не бе мигнал. Лежеше до нея и слушаше дишането й.
Когато се събуди, Мелиса изпадна в паника.
— О, не! Почти единадесет е — луната вече бе високо над зацапания му прозорец. — Мама, татко… ще разберат, че съм се прибрала в полунощ.
— Няма страшно — Уил погали косите й. — Ще се запозная с тях. Ще бъдем заедно.
— Да се запознаеш с…
— Не искаш ли?
— Разбира се, че искам, разбира се! — тя прехапа долапа си устна и му се прииска да я целуне. — Но са много загрижени за мен, Уил…
— Да. Но вече си на осемнадесет, пълнолетна, и си единствената за мен — сви рамене. — Зная го.
Цялото й тяло затрепери, когато изрече тези думи, и сковаността й изчезна.
— Аз също — целуна го и отново се сляха. Без чувство за вина.
Уил никога не бе вярвал в Бог. Но нещо трепна в него и изпита дълбока, искрена благодарност. Не бе сигурен към кого или какво. Просто го обзе това чувство.
На следващия ден се разхождаха край тревните площи на „Крайст Чърч“, където Мелиса току-що бе кандидатствала. Легна до нея на тревата в знойния летен ден и настрои малкото си радио с металически звук на „Класик ФМ“ да послушат Хендел. Уил обичаше класическата музика, а Мелиса се опитваше да я опознае. Никога не се преструваше; желанието й да му носи радост беше искрено. Обви ръце около нея, когато тя отпусна глава на гърдите му. Тя бе неговото семейство, най-сетне. „Господи, това момиче е всичко за мен“, помисли си той.
— Искал ли си някога да отидеш в Америка? — нехайно попита Мелиса.
Той погъделичка ключицата й със стрък трева и изпита задоволство, когато почти веднага усети, че затаява дъх.
— Мечтая за това. Винаги съм мечтал.
— Аз също. Може би в Бостън. Там има страхотни колежи. Ще ти хареса, има клуб на почитателите на Хендел и Хайдн, най-старият в Съединените щати е. Трябва да отидем в Симфъни Хол.
Уил се приближи, целуна я. Тя въздъхна с желание.
— Мелиса — бяха под широката сянка на стар бряст, чиито листа хвърляха шарена сянка върху лицето й. — Обичам те. Винаги ще те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?
— Дума да не става — бе отсякъл баща й.
Уил се бе разсеял от металическото тиктакане на грозния им часовник от тридесетте над камината; оглушително силно. В първия миг думите на професор Елмет почти не достигнаха до съзнанието му.
Но изражението му говореше достатъчно. Сурово и гневно. Никаква радост, никаква благодарност. Погледът му означаваше категорично „не“. Уил Хайд добре познаваше този поглед.
— Какво казахте?
— Казах „не“ — професорът стана и закрачи из малкия си кабинет. Беше слаб, дългокрак и безмилостно прям. — С майката на Мелиса искаме някой специален за нея. Тя е много привлекателно момиче — сведе поглед към часовника си. — И е от добро семейство.
Уил настръхна. Той нямаше семейство.
— Сега нямам пари, сър Ричард, но съм уверен, че след като завърша…
— Тогава ще бъде времето да прецениш перспективите си — професорът рязко се завъртя към него. — Искам да разбереш, че решението ми е окончателно. По мое мнение, тийнейджърските бракове рядко са сполучливи. Статистиката показва същото. Намерението ми е да предпазя дъщеря си от болката и разходите около един развод. С майка й за нищо на света не искаме да я видим самотна майка.
— Развод? — Уил се пита да се усмихне. — Все още дори не сме се оженили. Моите уважения, сър Ричард.
— Ако изпитваш някакво уважение, ще се откажеш от Мелиса. Твърде млада е за женитба и очакваме да… — поколеба се. — Просто е твърде млада. Извинявай за откровеността, но най-добре е веднага да се откажеш от тази идея.
Бяха млади, вярно. Но Уил долови и нещо друго в тона на по-възрастния мъж: презрение. Той бе не само твърде млад, а и не достатъчно добър. Сър Ричард ясно му даваше да разбере това.
Уил Хайд нямаше представа откъде дойде този глас, но се чу да отговаря съвършено спокойно:
— Сър Ричард, поисках разрешението ви, защото така повелява традицията и заради Мелиса. Бих предпочел да имаме вашата благословия, но обичам дъщеря ви и ще се оженя за нея, независимо дали одобрявате или не.