— Може би — каза той. — Може би.
— Ако искаш, можем да ги издирим — каза тя. — Нищо не пречи бивш клиент да се превърне в мишена.
— А Димитри? — попита Уил.
— И него — отвърна тя, може би малко прибързано.
Уил се загледа в движението за няколко минути. Лола го погледна. Изглеждаше потънал в размисъл. Докато стоеше тук, на прашната улица в предградията, очевидно си даде сметка, че част от живота му приключва.
— Съжалявам за онова, което си преживяла като дете — тихо каза той. Подаде дясната си ръка и тя плъзна лявата си в нея. Невероятно. Той я харесваше. Желаеше я. Почувства се толкова доволна, толкова поласкана. Може би, може би наистина за нея започваше нещо ново. Лола си пое дъх. Не се осмеляваше да повярва. Всъщност защо не? Свежо начало, скрита в някое далечно, затънтено кътче, където никой нямаше да я открие. Може би това бе краят и на част от нейния живот. Може би бе време да укроти яростта. Димитри Петренко щеше да бъде последната й жертва. — Но ти отиде твърде далеч — каза той. — Ти си психопатка и убиваш за пари. И за забавление. Ти си убила Оливия.
Кръвта й застина, плахата й радост се изпари. По дяволите, беше я сграбчил за китката. Хватката му бе като стомана.
— Димитри я уби — повтори Лола, опитвайки се да не показва страх.
— Познавам твоя стил. Освен това — Уил сведе поглед към пръстите й, нежни и розови, разперени под ръката, която притискаше нейната — тази вдлъбнатина пасва с пръстена. Беше гравиран с нейното име.
Тя се наведе ужасена. В меката плът над дланта й съвсем леко се бяха отпечатали букви.
Реагира светкавично. Изви китката си назад, опитвайки се да отскубне ръката си. Стандартен ход, но би могъл да помогне, ако е изненадващ за нападателя.
Уил Хайд не бе изненадан. Задържа китката й и с все сила стовари лакът върху ръката й. Дъхът й секна. Бе счупил костта.
След секунда болката нахлу в нея.
— Не ме убивай — заумолява тя. — Жена съм. Нима ще убиеш беззащитна жена…
Той я пусна. Дясната й ръка моментално посегна към левия й пищял. Фалшивата кожа се отлепи. Там, в латексов джоб, имаше игла за плетене, натопена в рицин. Резервното й оръжие за Димитри. Простена от болка, гняв и разочарование, замахна към Уил Хайд, очаквайки да залитне назад.
Вместо това той рязко вдигна ръка и срещна острия връх на оръжието й. Заби се в ръкава на якето му, на милиметри от кожата му, но остана там. Лола се опита да се изправи, но ръката му обхвана главата й, другата отляво…
Бе завладяна от ужас. Изпищя.
— Не! Не убивай…
Той изви врата й встрани, докато изпука. На отсрещния тротоар се бяха спрели минувачи. Лола ги видя да зяпат и да сочат към нея и разбра. Това бе краят. Светът й потъна в мрак.
Уил се изправи бавно. Издърпа иглата от ръкава си и я хвърли в шахта. Хората отсреща сочеха, викаха.
— La ha danneggiata. Penso che la abbia uccisa!17 — извика трътлеста жена, облечена с консервативна черна рокля.
Приближи се мъж с мобилен телефон до ухото. Друг мъж, всъщност съвсем млад хлапак, крещеше и сочеше към Уил:
— Vada a prendere la polizia!18
Задачата, която бе изпълнил, беше ужасно неприятна, но не съжаляваше. Лола Монтоя бе неспособна да контролира собствената си природа. Да я остави жива би означавало да обрече други на смърт. Кръвта на Оливия, страхът й крещеше, че не трябва да има милост.
Познаваше Димитри Петренко. Познаваше го добре. Лесно бе да се добере до списъка на клиентите му. Можеше да го публикува. Все още не бе решил. Първо трябваше да напусне града, да стигне до Тел Авив. Щеше да поеме на юг, за Неапол, страхотно убежище на крадци, а оттам към Пулия и с малък кораб до Африка. Никой нямаше да го проследи от Казабланка.
Щеше да се придвижи за около седмица, през която нямаше да се крие. Вече имаха само изпълнители, може би добри стрелци в центъра на града. Беше сигурен, че Мелиса е в безопасност. Докато открият труповете на Димитри и Лола, октоподът беше без глава и очи. Щеше да размахва пипала, без да хване нищо.
Уил щеше да бъде примамка. Да привлече вниманието им. Тук показване на паспорт, там плащане с кредитна карта, изображение от камера. Щяха да стигат все по-близо до него, все по-далеч от Мелиса. Сега всичко зависеше от нея, през няколкото дни, които можеше да й даде, трябваше да разпространи откритието на сър Ричард. Да промени света.
Щеше да се справи блестящо. Разбира се, щеше да изживее ужас, мислейки го за мъртъв. А не можеше да се свърже с нея, по никакъв начин, преди да пристигне. Не можеше да рискува. Ако й се обади, може би щяха да проследят сигнала и да стигнат до нея, когато той не е наблизо. Бе принуден да я остави да страда, докато се появи лично.