„Господи“, помисли си Уил. Колко далеч бяха стигнали. Колко я обичаше. Повече от себе си. И невероятно много се гордееше с нея. Мисълта за последните няколко дни, които бяха прекарали заедно, го изпълваше с неописуема радост.
Кратък период на мъчителна раздяла нямаше да ги отклони от мисията им. Мелиса, неговата съпруга, любовта на живота му, щеше да я довърши. Щеше да разпространи информацията.
Беше добра в това.
Епилог
Мелиса Елмет бе транспортирана без проблеми до Израел. Нямаше нужда от паспорт, когато пристигна, я чакаше правителствена делегация. Бронирани коли и войници с автомати я откараха до военна база в Йерусалим. Получи достъп до правителствен компютър и разрешение да задържи документите на баща си.
Войниците взеха соларната клетка, но тя нямаше друг избор, освен да им я даде.
Не знаеше нищо за Уил. Отвори документите и ги качи в интернет. Поиска скенер, фотоапарат. Военните й ги предоставиха. Разпространи информацията навсякъде, където можа. Това бе заниманието й през дългите дни, в които сърцето й страдаше. Не се боеше, че ще я открият. Компютър на военните в Израел бе най-неоткриваемият, който можеше да съществува.
Лежеше сама, без него, и тъгуваше. Страхът бе постоянен. През деня тренираше на уреди за фитнес, хранеше се и отново сядаше пред компютъра.
Новината гръмна в целия свят на четвъртия ден. Израелският вътрешен министър показа в предаване на живо по Си Ен Ен, джип „Крайслер“, който се движеше със соларни панели, вградени в покрива.
— Предизвикахме сензация, когато представихме електромобилите в Израел — тържествено заяви той. — Вече не се нуждаем дори от станция за захранване. Това може да се използва навсякъде по света. Велико изобретение на израелски учени.
Израелски учени? За кратко мъката на Мелиса бе изместена от непримирим гняв. Но вечерта Ари дойде в квартирата й и й каза, че това е стандартна практика.
— Ако светът узнае, че баща ти я е изобретил, има опасност да дойдат да те търсят. Сега ние поемаме вината.
Тя кимна с насълзени очи.
— Кой знае чие е откритието в действителност?
— Ти. Уил. Аз. Може би още петима души — Ари докосна коляното й. — Трябва да се задоволиш с това, Мелиса. Той е мъртъв, не се нуждае от слава. Би предпочел твоята безопасност.
Мелиса задържа писмото на баща си близо до сърцето си. Не намираше сили да го отвори. Щом го направи, последното, което я свързваше с него, щеше да изчезне.
Но на петата вечер, докато гледаше на компютъра си новинарския канал, по който вървяха репортажи за глобалния хаос заради срива на цените на петрола, еуфорията на екологичните организации, бунтовете в Джеда и безредиците в Надрах след свалянето на султана от власт, тя взе решение. Трябваше да узнае какво е имал да й каже баща й. Бе загубила и него, и Уил. Не можеше да започне нов живот, сама, без да е изживяла скръбта си докрай.
Изключи компютъра и седна на единичното си легло. Сърцето й препускаше, докато разкъсваше плика. Вътре имаше лист от любимата на баща й луксозна синя хартия. Бяха напечатани само няколко думи и текстът продължаваше с неговия неразбираем почерк.
„Скъпа моя Мелиса,
Надявам се никога да не прочетеш това писмо. Ако се случи, ще означава, че са те преследвали и си открила онова, което търсят. Ако можеш, погрижи се то да стигне до Уилям Хайд. Сега живее в Ню Йорк, където е преуспял. Усетът ми подсказва, че той ще знае какво да направи с него.
Съжалявам, че се опитах да те контролирам, когато беше момиче. Недостатък на характера ми. Съжалявам, че не прекарвах повече време с теб и майка ти. Съжалявам за много неща. Може би ще бъда мъртъв, когато четеш това, но няма причина да се предаваш на сантименталност. Намери някого, когото можеш да обичаш, и се омъжи или живей сама, стига да си щастлива. В такъв момент осъзнавам, че това е единственото, което има значение.
Ако все още обичаш Хайд, омъжи се за него, ако те иска. Сгреших, когато се намесих.
Опитай се да мислиш за мен с добро. Обичам те и винаги съм те обичал.“
Беше го подписал „Татко“.
Мелиса внимателно прибра писмото, отпусна се на леглото и плака, докато не й останаха сълзи. Най-сетне, изтощена от мъка, заспа.