Когато се събуди, беше двадесет и девети. Десет дни след като Уил я бе оставил до Испанските стъпала. Трябваше да приеме истината. Той нямаше да се върне.
Обади се на Ари и помоли за помощ. Поиска нова самоличност. И да остане в Израел. Беше най-сигурната държава в света. Изпълнен със съчувствие, той й предложи различни постове. Предаде й благодарността на израелското правителство. Щяха да й осигурят доход, държавна пенсия. Работа на бюро.
Поиска място в университет, работата, която можеше да върши. Историк изследовател. Щеше да специализира древна история. Да стане археолог. Може би това донякъде щеше да притъпи болката: удоволствието да изследва миналото, да бъде на открито, под яркото слънце, близо до цялата красота на смъртта и историята.
Каква ирония, дълго бе мечтала за нещо подобно, преди цяла вечност, преди гласът на Уил по телефона да преобърне целия й свят с главата надолу. Преди сърцето й да бъде излекувано. Сега отново бе разбито, този път завинаги. И се бе озовала тук.
Той обеща да направи каквото може. Имало свободно място в Тел Авив. Дали била готова за прехвърляне.
Мелиса кимна, очите й бяха сухи. „Да. Благодаря“.
Войник щял да я откара с военен джип на разсъмване. Най-добре било да я изведат от базата, когато никой няма да види.
Мелиса кимна. Вече нищо нямаше значение. Съгласи се, готова да приеме всичко. Нямаше голям смисъл да бъде жива.
Събра малко багаж в раница. Имаше тоалетни принадлежности, дрехи от първа необходимост и плик с тридесет и пет хиляди шекела в брой. Беше казал, че ще й стигнат за първия месец, а после ще получи още.
Жена с униформа на кадет я събуди и Мелиса слезе по стълбите в тъмнината. Колата чакаше отвън с включен двигател. Видя шофьор със слънчеви очила и нахлупена войнишка шапка. Качи се отзад мълчаливо. Все още не знаеше нито дума иврит. Джипът тръгна към портала и тя наведе глава. Пазачите учтиво помахаха и возилото напусна базата.
— Говорите ли английски? — попита тя след няколко минути.
Шофьорът се завъртя на седалката си и й се усмихна.
— Доста добре.
Беше Уил.
Мелиса понечи да каже нещо, но дъхът й бе спрял и само запелтечи. Наведе се напред, обви ръце около врата му и го обсипа с целувки.
— Внимавай, скъпа, ще убиеш и двама ни.
Уил сви от главния път в тясна задна уличка.
— Не се свърза с мен. Не ми каза нищо! — задъхано заговори тя. Сърцето й се изпълни с радост, огромна, влудяваща радост. Беше жив и бе дошъл при нея, обичаше го, обожаваше го…
— Исках да излезем от базата, без да забележат. Дегизировката като войник свърши работа.
— Не се обади…
— Не можех. Бяха по петите ми. Онези от тях, които бяха останали. Загубиха следите ми някъде край Малта.
Тя потръпна.
— Накъде ще бягаме сега?
— Никъде — отвърна той. — Отиваме си у дома.
— У дома? — попита Мелиса. За миг лицето й помръкна. — За бога, Уил, вече не зная дали имам дом. И дали мога да имам. Баща ми е мъртъв.
Уил кимна.
— Разбирам, Миси.
— Така ли? Не зная дали можеш, Уил.
— О, да — увери я той. — Баща ти е мъртъв от година, но едва сега чувстваш, че си започнала да го опознаваш. И него го няма, и майка ти, и страната, в която си отраснала. И се питаш дали някога ще можеш отново да спиш спокойно. Дали ще престанеш да се озърташ.
Впери поглед в него. Взираше се в пътя, докато говореше.
— Откъде знаеш? — прошепна тя. — Понякога ме плашиш, Уил, струва ми се, че проникваш в главата ми.
Уил леко се усмихна.
— Не, просто вече мислим като една глава.
— Какво имаш предвид?
— Че ти мислиш като агент, Миси, като човек от тайните служби. Имаш същите страхове като всички нас. Всеки шпионин на света изживява този ужас. Той е част от живота — Уил поклати глава. — Защо съставят психологически профили, преди да привлекат някого? Обикновените хора не стават за тази работа.
— Значи аз не съм нормално момиче?
— Не си. Слава богу.
Тя се отпусна на седалката, докато се опитваше да проумее какво означава това.
— Тогава какво бъдеще ни очаква, скъпи? Можем ли да създадем деца при тези обстоятелства? Да живеем спокойно заедно? Или вечно ще бягаме?
Уил отби встрани от пътя, заобиколи и отвори вратата. В очите му блестяха сълзи.
— Да се поразходим — каза той.
Мелиса сложи ръката си в неговата. Навън бе горещо и прашно, истинска красота. Спомни си библейските истории от детството си.